Светът в теб19 ноември 2020

Страданията ни в стремежа да уловим неуловимото са излишни

С. Ринпоче: Научете се да мислите за смъртта в щастливите си моменти

илюстрация: iStock

Целта на размишлението върху смъртта е да предизвикаме промяна в дълбините на сърцето си, да се научим как да избягваме „дупката в тротоара" и как да „тръгнем по друга улица". Много често за това е нужен период на усамотение и съзерцание, защото само те могат наистина да отворят очите ни за това, което правим с живота си. Това пише в знаменитата си „Тибетска книга за живота и смъртта" Согиал Ринпоче. Нека си припомним защо е важно да мислим за смъртта и в хубавите си моменти. Без това да ни натъжава или отчайва.

Вглеждането в смъртта не бива да ни плаши и да е болезнено. Защо да не мислим за нея, когато сме вдъхновени, когато сме спокойни и отпуснати, когато лежим в леглото или сме на почивка, когато слушаме музика, която особено много ни харесва? Защо да не мислим за нея, когато сме щастливи, здрави, самоуверени и изпълнени с добри чувства? Не сте ли забелязали, че има особени моменти, когато сте склонни да се самонаблюдавате? Използвайте ги внимателно, защото това са моментите, когато можете да преминете през силни изживявания и целият ви мироглед да се промени бързо. Това са моментите, в които старите ви убеждения могат да рухнат от само себе си и да разберете, че се променяте.

Размислите за смъртта могат да ви доведат до едно дълбоко усещане за това, което ние наричаме „отказване от себе си", на тибетски - „нге джунг". „Нге" означава „в действителност" или „без съмнение", а „джунг" - „да се появиш", „да бъдеш роден". Плодът на честото и задълбочено размишляване върху смъртта ще бъде това, че ще почувствате как „изплувате", нерядко с чувство на отвращение, от рутината на привичките си. Ще откриете, че сте все по-готов да се откажете от тях, а накрая ще бъдете в състояние да се освободите напълно, по думите на учителите, така леко, „както може да се извади косъм от буца масло".

Отказването от себе си, до което ще достигнете, съдържа и радост, и тъга. Тъга, защото ще разберете безсмислието на старите си навици, и радост от по-широкия хоризонт, който ще започне да се разкрива пред вас, когато сте в състояние да ги изоставите. Това не е обикновена радост. Тази радост ни дава нова сила, чувство за увереност, несекващо вдъхновение, което е породено от осъзнаването на факта, че не сме осъдени да робуваме на навиците си, че наистина можем да се измъкнем от тях, че можем да се променим и да ставаме все по-свободни.

Сърдечният ритъм на смъртта

Не бихме могли да опознаем смъртта, ако тя се случваше само веднъж. За щастие животът не е нищо друго, освен непрекъснат танц на раждане и смърт, танц на промени. Всеки път, когато чуя шум на планински поток или грохот на морски вълни, или ударите на сърцето си, аз чувам звука на непостоянството. Тези промени, тези малки умирания, са връзката ни със смъртта. Те са нейният пулс, ударите на сърцето й, които ни подканят да изоставим всичко, в което сме се вкопчили.

Нека да работим с тези промени сега, докато трае животът - това е истинският начин да се подготвим за смъртта. Животът може да е изпълнен с болка, страдания и трудности, но всички те са само възможности, които са ни предоставени, за да ни помогнат да се приближим до емоционалното приемане на смъртта. Когато вярваме, че нещата са постоянни, премахваме възможността да се поучим от промените.

Ако премахнем тази възможност, ставаме затворени за промените и започваме да се вкопчваме в нещата. Това вкопчване е източникът на всичките ни проблеми. Тъй като непостоянството за нас означава терзание, ние се вкопчваме в нещата отчаяно, въпреки че те се променят. Изпитваме ужас при мисълта, че може да ги изпуснем, и всъщност ужас от това, че живеем, защото да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш. И в това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - не само е невъзможно, но ни причинява същата онази болка, която се мъчим да избегнем.

Причините за този стремеж сами по себе си може и да не са лоши -няма нищо лошо в желанието да сме щастливи, но това, което искаме да задържим, по природа е неуловимо. Тибетците казват, че не можеш да измиеш една и съща мръсна ръка два пъти в една и съща течаща вода и „колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея никога няма да потече масло".

Да вземем непостоянството наистина присърце, означава постепенно да се освободим от мисълта, че можем да задържим нещата, от несъвършения и разрушителен възглед, че те не се променят, от фалшивия стремеж към сигурност, върху който градим всичко. Постепенно разбираме, че страданията, които сме си навлекли заради стремежа си да уловим неуловимото, са били - в най-дълбок смисъл — излишни. В началото може да е твърде болезнено да приемем подобно нещо, защото ни се струва непознато. Когато обаче помислим и продължим да размишляваме, сърцата и умовете ни постепенно се променят. Започваме да чувстваме, че да се откажеш става все по-лесно и по-лесно. Надвиването на собствената ни глупост може да отнеме много време, но колкото повече размишляваме, толкова повече възгледът за отказването става по-дълбок -именно тогава настъпва промяна в начина, по който гледаме на света.

Да съзерцаваме непостоянството само по себе си не е достатъчно - трябва да работим с него през живота си. Както медицината, така и животът изисква теория и практика. В живота практическото обучение е сега, тук, в лабораторията на промяната. С настъпването на промените ние постепенно ще се научим да ги разбираме по нов начин и макар че те ще продължат да настъпват както и досега, нещо в самите нас ще се промени. Всичко ще ни се струва по-спокойно, не така напрегнато и болезнено. Отражението на промените върху нас самите няма да ни изважда от равновесие до такава степен. С всяка успешна промяна ние ще разбираме все повече и възгледите ни за живота ще стават все по-дълбоки и по-пространни.

Работа с промените

Да направим един експеримент. Вземете монета и си представете, че това е обектът, в който сте се вкопчили. Стиснете я в шепата си и протегнете ръка напред с длан към земята. Ако сега отпуснете пръстите си, ще загубите това, което държите. Затова не го пускате.

Но има и друга възможност - да престанете да стискате монетата и въпреки това да я задържите. Ако обърнете дланта си към небето и отпуснете пръстите си, монетата ще остане в ръката ви. Отпускате пръстите - тя продължава да е ваша, макар че вече не я стискате.

Значи има начин да приемем непостоянството и едновременно с това да се наслаждаваме на живота, без да се вкопчваме в каквото и да било.

Да помислим за нещо, което често се случва в отношенията между хората. Мнозина от нас изведнъж си дават сметка колко много обичат ближния си едва когато разберат, че ще го загубят. И се вкопчват в него още по-здраво. Но колкото по-здраво се вкопчват, толкова повече той им се изплъзва и толкова по-крехка става връзката им.

Ние непрекъснато се стремим към щастие, но много често начинът, по който го търсим - неумело и тромаво, - ни носи още повече тъга. Обикновено приемаме, че трябва да се вкопчим в това, което според нас ще ни осигури щастие. Питаме се: „Как бих могъл да се наслаждавам на нещо, ако не мога да го притежавам?" Колко често привързаността се бърка с любовта! Дори когато отношенията са добри, привързаността опорочава любовта със своята несигурност, себичност и гордост. И тогава, когато любовта си е отишла, всичко, което ни остава от нея, са „сувенирите" - раните на привързаността.

Какво тогава можем да направим, за да преодолеем привързаността? Начинът е да осъзнаем непостоянната й същност. Това осъзнаване постепенно ще ни освободи от нейната хватка.

Из "Тибетска книга за живота и смъртта", Согиал Ринпоче