Смисълът на думите е тишината

Перица Георгиев – Пепси, талантливият македонски художник, избрал за втора родина България, е роден на 10 юли 1957 г. в Скопие, където завършва Факултет за изящни изкуства. Първите му публични изяви са с групата от художници и музиканти „Зеро". Следват десетки самостоятелни изложби в Македония, Холандия, Германия, САЩ и България. Перица Георгиев е инициатор и организатор на редица пленери и пърформанси. Над 30 години следва философията на йога, като черпи вдъхновение от духовния гуру Шри Чинмой. Понастоящем обучава група млади хора в творческо себеизразяване и откриване на вътрешния потенциал чрез изкуството и духовни практики. 

Най-съвършената музика
Ние не можем да видим уникалността на сътворението, защото нашият ум е склонен да преценява. И тук точно започва медитацията. Това е начално медитативно изживяване. Когато спираме да преценяваме и да избираме: „харесва ми – не ми харесва“, „добро – лошо“ — просто нещо се случва и тогава това става уникално. Гледаш — морето оживява, говори. Това е един език на вълните... Това се случва, просто най-съвършената музика, вятърът... Всеки един звук, всичко, което чуваме, е древната музика и винаги нова. Най-древният звук. Звуково присъствие. Ако можем да слушаме така живота, Съществуването, без предразсъдък, ние сме се освободили от ума и егото.
За да видим красотата на едно нещо, ние трябва да имаме красота в себе си, в сърцето. С любовта е същото. Ако не усещаме любов и красота вътре, не можем да я видим навън. Затова ни е скучно, затова имаме лоши чувства към хората, към атмосферата, към всичко. Защото нямаме любов и красота в своето сърце. Един ученик попита:
— Гуру, защо ми е скучно?
Гуру каза:
— Защото не си играеш в градината на сърцето, с твоето дете — душа. В красивата градина на твоето сърце.
Скучно ти е, защото си в ума. Сърцето ти е затворено. Ако сърцето ти е отворено, не ти е скучно. Винаги празнуваш.

Очакване измама
Не очаквайте. Откажете всяко очакване, нищо не се знае. Бъдете отворени да изживявате тук и сега. Каквото даде съществуването. Ако вали — нека вали, ако не вали, нека не вали. Ние имаме очакване и затова нямаме приемане. Външният живот ни е скучен, защото нямаме вътрешен живот. Защото вътрешният живот храни външния живот. Ако нямаме вътрешен живот, някое по-висше изживяване, ние не можем да се радваме ни на храната, ни на ходенето, ни на гледането, всичко взимаме за даденост и не ни е важно. Умираме от скука и сме нещастни. Всичко е наред, обаче ние сме нещастни.
Външният живот не ни удовлетворява. Отиваме в Африка, Азия, на най-високия връх, радваме се пет минути и после пак... Снимаме, да не пропуснем случайно живота — хвани живота с фотоапарата! Не можеш да го хванеш! Фотоапаратът показва, че не го хващаш. Искаш да го хванеш с апарата, обаче животът помина. Хващаш някои неща и казваш — ето, това е! А времето минава. Не можем да го спрем. Въпреки че не съществува — минава. И животът не се връща. Този живот, това тяло, всяка секунда се доближава до своя край. Родиш се и вече тръгваш да умираш.

Предлагаме ви и това интервю, публикувано в Списание 8, брой 8/2016 г., защото думите на Перица Георгиев ще са силни винаги.