Светът в тебЯна Немирова / 14 февруари 2024

Като две съседни страници на затворена книга

Сърцето не забравя. То носи спомените и те не си отиват със смъртта на тленното тяло.

Снимка: Youtube

„През половината от дните не мога без теб. В останалото време ми е все едно дали ще те видя пак. Това не е въпрос на морал, а на издръжливост.“

Това пише Катрин на своя таен любим Ласло в една от най-трогателните любовни истории в литературата и киното – „Английският пациент“. Филмът излиза през 1996 г. Антъни Мингела, който е и режисьор на лентата, пише сценария по едноименния роман на Майкъл Ондатджи. През 1992 г. му присъждат наградата „Букър Макконъл“ за книгата „Английският пациент“.

Една забранена любов, избухнала сред пясъците на Египет в разгара на Втората световна война, която завършва трагично, но е дълбока и вечна като самия живот. Катрин умира сама, осакатена след самолетна катастрофа, далеч от света в пещера в пустинята, където Ласло я оставя, за да потърси помощ и гориво за един друг самолет наблизо, с който биха могли да се измъкнат.

Но по неумолимите закони на войната той не се връща. Умира в Италия, обезобразен до неузнаваемост, покрит с тежки рани от главата до петите, без памет за това кой е, нито откъде е дошъл, нито какво е преживял. Но сърцето не забравя. То носи спомените и те не си отиват със смъртта на тленното тяло.

Любовта остава във времето и пространството, и отвъд тях. Нека си припомним тази красива история в Деня на влюбените. Преводът на български на романа „Английският пациент“ е на Валентина Донкова.

И ако любовта ни прави по-добри – нека не забравяме, че съществува.

***

Без дата и име.

Понякога, когато тя може да прекара нощта с него, двамата се събуждат от молитвите, започнали преди изгрев-слънце от трите минарета на града. Той я изпраща през пазарите за индиго между Южно Кайро и нейния дом. Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата разговарят, сякаш разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утринен въздух, наситен с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в свещен град.

Той помита с ръка чашите и чиниите върху маса в ресторанта – тя, някъде другаде в града, вдига поглед, сякаш е доловила причината за този шум. Когато е без нея. Той, който в безкрайните километри, отделящи пустинните градове един от друг, никога не бе усещал самота. Мъжът в пустинята може да задържи нечие отсъствие в шепи. Той знае, че то утолява жаждата повече от водата. В близкия Ел Тадж познава едно растение, чиято сърцевина съдържа питателна течност. Всяка сутрин можеш да отпиваш от нея. Растението цъфти около година, преди да умре, вероятно от изтощение.

Лежи в стаята, обграден от бледите карти. Без Катрин. Страстта му напира да изгори всички правила на поведение, всякакво възпитание.

Другата половина от живота й вече не го интересува. Копнее само за нейната внушителна красота и богата изразителност, за скритата размяна на незначителни мисли помежду им, повърхностното задълбочаване, близостта на тяхното отчуждение, напомняща две съседни страници на затворена книга.

Когато я обърнах, цялото й тяло бе покрито с блестящ пигмент. Треви, камъчета, светлина, пепел от акация. Беше станала вечна, попила завинаги свещените бои. Синевата на очите й е изтрита, безименна, гола карта без изображения, без следа от езерата и тъмните гроздове на планините на север от Борку-Енеди-Тибести, без зеления вентилатор там, където водите на Нил влизат в разтворената длан на Александрия, на ръба на Африка.

Само имената на племената, на номадите, разносвачи на вяра, които бродят в монотонността на пустинята и събират светлина, идоли и цвят. Или камъни, метални кутии и кости, които с любов и молитва се превръщат във вечни. Тя прекрачва в това величие и става част от него.

Умираме и отнасяме богатите наноси от любов и от различни вкусове, повличаме тела, в които сме се гмуркали, за да изплуваме с тяхната мъдрост на повърхността, характери, по чиито клони сме се катерили, страхове, в чиито пещери сме се крили. Когато умра, искам всичко това да бъде отбелязано върху тялото ми. Вярвам в картографията на естествените неща, а не в наименованията на някаква карта — като онези табелки с имена на богати хора по стените на сградите.

Всеки от нас е летопис на всички хора, книга за живота на другите. Ние не сме ничие притежание, не сме и моногамни по вкус и по опит. Всичко, което съм искал, е да ходя по земя, неразчертана в карти.