Светът в теб15 февруари 2025

Ти си единственият човек, с когото мога да говоря за сянката на облак

Страстните любовни писма на Владимир Набоков до жена му Вера

Снимка: Wikimedia Commons

Много преди Владимир Набоков (1899 – 1977) да се прочуе като един от мъдреците в световната литература, като най-видния руски литературен емигрант и влиятелна личност, се случва най-важното събитие в живота му. Когато е на 24 г. Владимир среща Вера, на 21 г. Тя e неговата голяма любов и негова съпруга през следващия половин век.

Освен светлината на сърцето му, тя е и изкусен редактор на текстовете му. Помощта й е безценна и като негов асистент, агент, шофьор, стенограф на четири езика. А за известно време и негов охранител – тя го съпровожда навсякъде с малък пистолет в чантата си във времето, когато той вече е най-известният в Америка скандален жив автор.

Той й посвещава стихотворение още след първата им среща. Както и започва да пише нежните си писма още в зората на тяхното запознанство. И продължава да го прави до сетния си дъх. Задъханите редове преливат от всепоглъщаща любов и кипяща страст. Години след смъртта на Набоков излиза томчето „Писма до Вера“.

Пишете писма на любимите си. Напишете едно поне днес, в деня на влюбените, не есемес, не в месинджъра, не във вайбър. Напишете го с мастило върху хартия, сложете го в красив и плик и го връчете лично. Самият процес на писане подклажда чувството ви живо. И всеки път вие се влюбвате отново в човека, на когото пишете. И той или тя – във вас.

Да, имам нужда от теб, моя приказка. Защото ти си единственият човек, с когото мога да говоря за сянката на облак, за песента на една мисъл – и за това как, когато днес излязох на работа и погледнах един висок слънчоглед в лицето, той ми се усмихна с всичките си семки.
До скоро, моя странна радост, моя нежна нощ.

Как да ти обясня, мое щастие, мое златно прекрасно щастие, доколко съм изцяло твой – с всичките си спомени, стихове, изблици, вътрешни вихрушки? Как да ти обясня, че не мога да напиша нито дума, без да чуя как ще я произнесеш и не мога да си припомня нито една дреболия, която не сме преживели заедно – независимо дали е твърде лично, непредаваемо – или само някой залез или нещо друго на завоя на пътя – разбираш ли какво имам предвид, мое щастие?
Кълна се – и мастиленото петно няма нищо общо с това – кълна се във всичко, което ми е скъпо, във всичко, в което вярвам – кълна се, че никога досега не съм обичал така, както те обичам – с такава нежност – до сълзи – и с такова чувство на сияние.
Повече от всичко искам да си щастлива и ми се струва, че бих могъл да ти дам това щастие – слънчево, просто щастие – но и не съвсем обикновено...

Готов съм да ти дам цялата си кръв, ако трябва – трудно е за обяснение – звучи банално – но е така. Ето, ще ти кажа – с любовта си можех да запълня десет века огън, песни и доблест – цели десет века, огромни и крилати, – пълни с рицари, яздещи по пламтящи хълмове – и легенди за великани – и свирепата Троя – и оранжевите платна над пирати и поети. И това не е литература, защото ако препрочетеш внимателно ще видиш, че рицарите са се оказали дебели.
Просто искам да ти кажа, че някак си не мога да си представя живота без теб...

Обичам те, желая те, имам нужда от теб непоносимо... Очите ти – които блестят така учудено, когато с отметната назад глава разказваш нещо смешно – очите ти, гласът ти, устните, раменете ти – толкова светли, слънчеви...
Ти дойде в живота ми – не като човек идва на гости... а както идва в царство, където всички реки са чакали твоето отражение, всички пътища – твоите стъпки.

Сладка моя, любов моя, живот мой, нищо не разбирам: как можеш да не си с мен? Толкова безкрайно съм свикнал с теб, че сега се чувствам изгубен и празен: без теб, душа моя. Ти превръщаш живота ми в нещо светло, удивително, дъгообразно – слагаш отблясък на щастие във всичко – винаги различна. Понякога можеш да си димнорозова, пухкава, понякога тъмена, окрилена – и не знам кога обичам повече очите ти – кога са отворени или затворени… Днес не мога да пиша за нищо, освен за копнежа си по теб. . .

Източник