Търсенето на смисъл в живота е познато предизвикателство за мнозина от нас. Някои материалистически настроени учени и философи го смятат за безсмислено занимание. Според атеиста Ричард Докинс, човешките същества са просто „машини за оцеляване за еднократна употреба“, чиято единствена цел е да оцелеят и да възпроизвеждат гени.
Според теорията на Докинс животът ни няма особен смисъл. Може да се опитваме да откриваме други видове смисъл – например чрез религия или напъни за алтруизъм, но всичко, което всъщност правим, според атеиста, е да следваме генетичната и неврологичната си програма. Дори нашето съзнание, усещането за преживяване в собствените ни глави, може всъщност да не съществува или може да съществува само като вид сянка на мозъчната ни дейност.
„Но аз застъпвам доста немодерното мнение, че животът има смисъл. Както казвам в книгата си „Духовна наука“, абсурдно е човешкият живот и поведение да се свеждат до чисто генетични фактори.“ С това твърдение започва статията си в The Conversation Стив Тейлър, преподавател по психология в Университета „Лийдс Бекет“.
Ние не сме просто призрачни същества, живеещи в машиноподобни тела в безразличен свят. Човешкият живот не е безсмислено пространство между раждането и смъртта, прекарано в опити да се насладим и да забравим за затрудненото си положение. Вярвам, че човешкият живот и светът означават много повече от това. И това не е защото съм религиозен – не съм.
Моето виждане е повлияно от научните ми изследвания през последните десет години с хора, преживели това, което наричам „трансформационни преживявания, предизвикани от страдание“. Тези преживявания включват диагноза рак в терминален стадий, загуба на близки, сериозно увреждане, загуба на всичко поради хазартна или наркозависимост, близки срещи със смъртта по време на военни действия.
Общото между миналите през всичко това хора е, че след като са преживели интензивно страдание, са почувствали, че са се „събудили“. Те са спрели да приемат живота, света и другите хора за даденост и сега изпитват дълбока признателност и благодарност за всичко.
В нашите беседи те говорят, че на физическо ниво усещат ценността на живота, собствените си тела, близките хора и красотата и чудото на природата. По техните думи– като че ли започват да чувстват, че са свързани и са едно с човечеството и вселената. Разказват, че материалното вече почти не ги интересува, а човеколюбието и грижата за ближния все по-често са център на техните мисли и действия. Какво притежават и как израстват в кариерата – тези теми вече им звучат тривиално. По-важни са любовта, съзиданието и хуманизмът. Чувстваме се изключително живи – казват всички тези хора, преминали през ада и завърнали се оттам.
Една жена, която е в ремисия след сериозна онкодиагноза, ми заяви: „Просто съм толкова, толкова щастлива, че съм жива на тази планета. Чувствам се толкова привилегирована, че съм на тази Земя и че ми е дадено това осъзнаване.“ Един възстановяващ се от алкохолизъм мъж ми каза, че се чувствал утешен, свободен и смирен, защото „знам, че съм част от нещо далеч по-прекрасно, далеч по-мистериозно“.
Човек, който едва не се е удавил, описва как е придобил „дълбоко чувство на признателност към малките неща, не само към зрелищната красота на цъфтящо дърво, но и към красотата дори на най-незначителните предмети“.
Мъж, преживял духовна промяна след скръбен период, твърди, че целите му са се променили от желание да има колкото се може повече пари, до желание да бъде възможно най-добрият човек. „Преди бих казал, че всъщност нямах никакво усещане за смисъл на живота. Сега обаче чувствам, че смисълът на живота е да се учиш, да растеш и да преживяваш“ – ми сподели той.
Важно е да се отбележи, че никой от тези хора не е бил (или не е станал) религиозен. Те не са имали онова преживяване на „новорождение“, за което говорят някои християни. Но въпреки това са се чувствали сякаш имат нов вид идентичност все едно са друг човек, живеещ в същото тяло. И не става дума за временни промени. В повечето случаи тези личности са останали в този родов еуфоричен облак дълги години. Определям тяхната промяна само по един начин – намиране на нов смисъл в живота.
За щастие, не е нужно задължително да минем през жестоко страдание, за да изпитаме тези ефекти. Съществуват и определени временни състояния в битието ни, когато можем да усетим смисъл. Аз ги наричам „преживявания на пробуждане“. Те обикновено се случват, когато умовете ни са сравнително спокойни и се чувстваме в мир със себе си. Когато се разхождаме сред природата, плуваме в океана или след като сме медитирали или сме правили любов.
В такива моменти човек сякаш има усещане за „правилност“ на нещата. Можем да излезем от себе си, да погледнем към небето и да усетим благословената хармония. Можем да усетим някакво сияние, изпълващо пейзажа около нас, излъчващо се от дърветата и полята. Да усетим как то струи и протича между нас и другите хора – като сияйна връзка, чувство за топлина и любов. Щастливи сме, че сме живи, и изпитваме всеобхватно чувство на признателност и благодарност.
С други думи, ние откриваме смисъла на живота, когато се „събудим“ и преживеем живота и света по-пълноценно. В този смисъл, усещането, че животът е безсмислен, е изкривена и ограничена представа, която идва, когато сме леко задрямали или пък дълбоко заспали.
В най-висшите и кристално ясни състояния на живота, ние възприемаме смисъл, който усещаме че винаги си е там и който някак си преди сме пропускали. Когато осъзнаването ни се засили и сетивата ни се отворят, знаем, че сме се завърнали у дома – към смисъла.
И така, какъв е смисълът на живота? Казано по-просто, смисълът на живота е самият живот.
Източник: The Conversation
