На гости в Гостиля при банатските българи

В утрото на последната събота от юни 2025 г. тръгваме с приятели към Северозападна България с единственото обещание на нашия водач Краси, че ни „очакват приятни изненади“. Унесено придрямвам, убедена, че пътят към Плевен едва ли крие нещо необичайно. В един момент обаче мерцедесът рязко сменя посоката и поема към Кнежа. На около петнайсет километра североизточно от града се появява табелата „Гостиля“.

Влизаме в село с необичайна архитектура – многоскатни покриви, богата орнаментика, широки дворове. Някои къщи са изоставени, улиците са почти пусти. Минути по-късно колата спира пред голяма католическа църква с отворени порти и двор, пълен с празнично облечени хора, разговарящи оживено на малки групи. Погледът ми се спира на дървена статуя на Исус, обгърната с цветя. Скоро вратите на храма се отварят и множеството влиза вътре.

Настанявам се на първите редове до млада двойка. Започва празнична католическа литургия с орган, а служителят произнася благодарствените молитви с лек чужд изговор. Малко хорче запява: „Мир на земята, мир на човеците…“ – думите не са нито на черковнославянски, нито на съвременен български, но звучат ясно и разбираемо.

Млада жена в червен сукман и бяла престилка снима всяка подробност. От нея и от монсеньор Каваленов разбираме, че присъстваме на тържествата на банатските българи – честват се 135 години от основаването на селото и 120 години от построяването на църквата.

„Сто и двадесет години са много за човешкия живот и малко за народната памет. Няма вече живи свидетели на завръщането ни, но споменът живее в рода“, звучи прочувственото слово на Милена Банчева – жената в червена носия и кмет на селото. Тя разказва как в годината на завръщането си католическите 

семейства преживяват сурова зима с тежки болести и епидемии, които отнемат живота на много деца. Тогава издигат от греди и слама малка черквица. Наричат я „Пресвето сърце Исусово“, в памет на изгубените рожби, защото на този празник се отслужва литургия за здравето на децата. Години по-късно, през 1893 г., започват строежа на нова, голяма църква със собствени средства. Начинанието е подкрепено от Никополската епархия и архиепископ Мишел дьо Белагроа. Отец Амброзий лично изработва от дърво олтарите, светилниците и вратите.

През 1905 г., в навечерието на Петровден, епископ Жак Роасан освещава новия храм, също наречен „Пресвето сърце Исусово“. През 2017 г., по предложение на монсеньор Христов, църквата е преименувана на „Непорочно сърце Мариино“. Под сводовете на храма силно и искрено прозвучава молбата на Банчева: „Боже, научи народа си да брои дните тъй, че да придобие мъдро сърце и да Ти служи всеотдайно“.

След литургията всички се отправяме към мегдана. Пред старата сграда, обединяваща кметството, пощата и читалището, невидими ръце са създали истински празничен свят – балони, манекени в народни носии до банатска каруца, подредени столове, маси с ястия, димящи скари и няколко шатри с изделия на местни занаятчии.

Вниманието ми привличат две деца във везани носии, каквито никога досега не бях виждала. Момченцето е с блестящо таке. Приближавам се към тях, а Сашо Михайлов – снажен мъж на около шейсет години, с гордост ми казва, че това са неговите внуци – близнаците Александър и София, в народни носии, изработени от баба им.

Носиите на банатските българи се отличават с изключителна пъстрота, богата украса в ярки цветове, фина бродерия, католически символи и силно влияние от централноевропейската мода (унгарска, немска и австрийска). Женска та носия включва богато бродирана риза, сукман или пола в черно, тъмносиньо или бордо, силно разкроени; цветна или бяла престилка и къс елек (лаибер). Момите носят венци с цветя и панделки, а омъжените жени – забрадки. Мъжката носия е по-скромна – бяла риза, тъмни панталони, елек и черна шапка – филцова или с периферия; кожени цървули или ботуши. И при двата вида носии преобладават ярки цветове, цветни мотиви и знаци, свързани с вярата и общността. Те са важна част от културната принадлежност на банатските българи.

Те са български католици от Чипровци, които живели мирно в земите на днешна Северозападна България. След поражението на Османската империя при Виена през 1683 г. Хабсбургите започват настъпление на югоизток, освобождавайки Будин, Белград и достигайки долината на Дунав. През пролетта на 1688 г. те насочват войските си към Пирот, Ниш и Чипровци, а местните католици виждат в това възможност за освобождение и подготвят въстание, което избухва през пролетта на 1688 г. Скоро, през септември – октомври, то е жестоко потушено. Чипровци е разрушен, населението – избито или поробено, а мястото остава обезлюдено. Участниците католици са преследвани от две страни – и от турците, и от православните. „Те им съдействат усърдно, защото предпочитат „турския султан пред католическия император“, пише Блазиус Клайнер, католически историк от XVIII век. 

В тези размирни времена около две-три хиляди души успяват да избягат. Част от тях, водени от Георги Пеячевич, преминават на запад към Славония, други – с архиепископ Стефан Кнежевич и братята Качамага – през Дунав към Влашко и по-късно се установяват в земите на Австро-Унгария. Те основават редица селища, сред които Стар Бешенов (днес Дудещи Веки) и Брещя, Винга, Баланка и Бърдар, част от историческата Банатска българска колония, където и до днес живеят техни потомци.

След Освобождението на България през 1878 г. за банатските българи се открива възможност да се завърнат в родината си. 

Когато човек попадне сред банатските българи, се учудва, че има такива наши сънародници. Будно съзнание за род и родина, силно и чисто родолюбие, сплотеност и взаимопомощ. Добродетели, които чезнат заедно с топящото се българско население… Докосвам се до един различен свят, изплувал от незапомненото минало за цяло едно поколение. Тръпки ме побиват, когато чувам думите на Светлана Караджова: „В кръвта е силата, която ни прави едно с тези, които са заживели тук, и онези, които са останали в далечен Банат“. Потапям се в този свят, любопитна да узная повече за банатските българи и гостоприемството на Гостиля. 

Една от малкото местни жителки разказва историята на селото: „През пролетта на 1890 г. дедите ни пристигнали с мечти и надежди, но първото им убежище в Плевенско не се оказало гостоприемно и трябвало да напуснат. По пътя си спрели да нощуват в Совата Гостиля. Мястото ги пленило – било красиво и плодородно. С бистра рекичка, а един мъдър и добър врачански управник помогнал на нашите деди – дал по два декара земя на всяко семейство. Така започнало изграждането на новия им дом. Първата зима била тежка, но добри хора от съседни села им помогнали да оцелеят. Напролет дори засели царевица. Селото бързо растяло – къщи в банатски стил, градинки, широки дворове и оживени улици. Хората се прехранвали със земеделие и животновъдство. А с донесените от Банат железни плугове и леки каруци работели бързо. С времето отворили свои магазини, работилници, построили голяма черква и училище. Дори създали своя коопера ция. Нарекли я „Банат“. Днес Гостиля е малко селце, но носи в сърцето си приказката за хората, които го издигнали с вяра, труд и любов. Ако някога минете край рекичката, може би ще чуете как вятърът нашепва истории за онези смели семейства, които повярвали в новото си начало“, казва тя. След вековни митарства по чужди земи сънародниците ни се завръщат в родината си.

Възрастен мъж с ограничена подвижност, седнал до мен, ме заговорва: „Аз съм Йозо Павлов Рашков. Дядо ми Йозо е роден през 1892 г. Дошъл е тук преди 80 години. Бил е на шест, когато се заселват – той, баща му, брат му и майка му. Тук създава семейство, има четири дъщери. Аз съм потомък на една от тях. Щастлив съм, че доживях това тържество“.

Новината, че съм журналист от известно издание, бързо се разнася и хората започват сами да идват при мен, за да разказват. Един мъж настоява: „Вие, журналистите, понякога пишете, че банатските българи сме диаспора. Ама не сме! Тук е нашият корен, тук са дедите ни. Ние сме си чистокръвни българи в родината – не диаспора“.

Празненството кипи. Танцови състави от Бърдарски геран, Асеново, Драгомирово и Гостиля се изреждат на малката сцена. Народните танци на банатските българи са жизнерадостни, игриви и силно повлияни от централноевропейските танцови обичаи. Те се изпълняват предимно в кръг или по двойки и се отличават с бърз ритъм, подскоци и живи стъпки. Самодейни певчески състави пеят на банатски.

Езикът им звучи едновременно познато и чуждо за съвременния българин. Думи като фаршу (пълнеж), лангата (страна), фруща (листа), кремеж (камъче), пунт (мост) напомнят стар български, преминал през влиянията на няколко култури. Това е български език, „пътувал“ в пространството, но останал верен на корена си – на топлата домашна звучност, която разпознаваме веднага.

Правописът му е систематизиран през 1866 г. от Винганското учителско дружество. Йосиф Рил създава основополагателното Balgarskotu pravopisanj – граматика на латиница, прилагаща принципа „пиши, както говориш“. Това го прави достъпен и здраво свързан с живата реч. Звучи в църквите и домовете, шепти в приказките на бабите, пише се в книги и списания, говори се от деца – и в Банат, и в България. Той е нишка към миналото, която общността отказва да прекъсне.

Особено впечатляваща е писмеността на латиница. Докато повечето български говори остават само устни, банатските българи създават училища, учебници, молитвени книги. Писането на латиница се превръща в знак за принадлежност – отличителен, но и обединяващ. Да съхраниш езика си векове в чужда земя, е истинска проява на културна смелост.

Да не дава Господ да забравим кои сме, прошепва съзаклятнически непозната жена и ме повежда за ръка към преддверието на сградата. Там са подредени стари снимки от дейността на читалището, факсимилета на документи, стихове на Павел Куков – поет, хармонист в църквата и летописец на банатските българи, както и архивни кадри с Дора Мочкова – една от първите жени летци у нас.

Навън кметовете на банатските села сами въртят скарите за гостите. Всички са заедно – така, както са били през вековете. Всеки помага – сплотеността им се вижда, любовта се усеща.

Грижливо подредени местни ястия приканват гостите – супа от фиде, паста, сладкиши. Прави ми впечатление, че всичко е приготвено от тесто. Възрастна жена ми обяснява защо е така: „Когато дедите ни пристигнали, били много бедни. Оскъдицата и споменът за рецептите от Австро-Унгария създадоха нашата кухня – да нахраниш челядта с брашното от чувала“. Тя ми подава чинийка с шарени сладки: „Приготвят се за сватба и кръщене“. Цветчетата са направени от брашно, мед и вода. Опитвам ги с усещането, че не поемам просто храна, а частица любов и родолюбие – вкус на памет, която не иска да бъде забравена.

Гостиля е повече от село. То е мост между минало и бъдеще. Място, където паметта още диша, езикът още звучи, а народът – макар и малоброен – стои здраво върху корена си. Връщам се оттам с чувството, че съм се докоснала до едно чудо – до България, която може би сме забравили, но която живее. В Гостиля. В сърцата на банатските българи.