Последната крепост на комунизма

Лаос е една от последните крепости на комунизма, където червеният цвят не е избор на палитрата, а съдба. Навсякъде – от бамбуковите колиби до държавните кантори – гордо се веят червени знамена със златни сърпове и чукове. Гледката е толкова достоверна, че човек започва да си подхвърля наум лозунги за петилетката и светлото бъдеще. Сякаш си влязъл в машина на времето, настроена на вълна „Източен блок – 1984 г.“, и само бай Тошо липсва с ножица в ръка, за да пререже лентата на някой нов обект и да рече с присъщия си глас: „Тази година завод за полупроводници, догодина – за цели!“. Стопанското развитие на Лаос се движи със своя собствена, почти мистична скорост на преял в джунглата питон. Лаосците са изключително трудолюбив народ, чието ежедневие е непрестанен низ от усилия: от ранни зори по оризищата до късен мрак в бамбуковите работилници. Гледаш ги как се бъхтят с непрестанна усмивка и си викаш: „Ей, тези ако имаха нашата демокрация, щяха да построят магистрала „Хемус“ за две лета. Но вероятно пак щяха да карат по нея с 20 км/ч, за да не подплашат пеперудите“. Лаоският нрав е смесица от будистки стоицизъм и социалистическо безвремие – хората се трудят неуморно, но сякаш са приели, че „утре“ е едно отвлечено схващане, което не зависи от тяхната сила, а от прищевките на съдбата. Това дзен спокойствие и пълната липса на враждебност се пренасят и на пътя. Лаос е страната с най-великодушните шофьори в света. Тук клаксонът е по-скоро за украса, екзотична вещ, която никой не докосва, за да не наруши космическото равновесие. Никой не бибитка, никой не псува през прозореца и всеки винаги ти дава предимство с усмивка, дори ако си спрял насред пътя, за да си вържеш обувките. Движението прилича на бавен, омайващ танц, в който дори хаосът изглежда подреден, а никой за никъде не бърза, защото всички знаят, че ако съдбата е решила да стигнеш, ще стигнеш – със или без бързане. Лаоската народно-революционна партия (ЛНРП) е единственият диригент на този социалистически оркестър. По стените на селските училища често ще видиш портрети на Кейсон Фомвихан – местния Ленин, – който те гледа с бащинска строгост, докато ти се опитваш да изтупаш червения прах от раницата си. Тук „демокрация“ е дума, която се произнася само ако е придружена от прилагателното „народна“, а Партията е по-неизбежна и от мусоните. 

В Лаос съществува закон под номер 198, забраняващ любовни взаимоотношения между лаоски граждани и чужденци без брак. Процедурата включва толкова разрешителни, министерски подписи и проверки на родословното дърво до девето коляно, че докато стигнеш до олтара, вероятно вече ще си забравил как се казваш, а булката ще ти подарява бастун за медения месец. Затова да се занимаваш с лаоско момиче, си е като игра на руска рулетка. Уж всичко започва романтично: запознавате се, разхождате се под палмите, пиете кокосов сок, светът е розов... и точно когато си мислиш, че си новият Казанова на Индокитай, изведнъж се появява народната милиция и те „закопчава“ с плам, сякаш си заловен да пренасяш планове за атомна бомба. И така ти, агентът фашист, си изправен пред дилемата, формулирана в закон 198 от лаоската конституция: или плащаш глоба, или отиваш зад решетките на затвора, където менюто е шепа ориз с гарнитура от съжаление. Впрочем много е възможно властта да пази своите моми, защото те наистина са народно богатство. Миниатюрни приказни създания, изваяни с такова съвършенство, че сякаш всяка една е излязла от филмче на „Дисни“. Облечени в местните си везани поли, те са самото определение за изящество: нисички, нежни и със съвършени пропорции, като живи статуетки. Лицата им са винаги безупречни, косите гарвановочерни, а кожата – леко тъмна и гладка като най-финото кадифе. От тази красота тутакси си готов да развееш червеното знаме, да станеш ударник в петилетката, преизпълнявайки нормите с песен на уста само и само да получиш една тяхна усмивка. Но белият буржоа не трябва да забравя: зад всяка мини-Покахонтас бдят зорките очи на Партията.

 

Истинският сюрреализъм в Лаос обаче не са момите, нито полицията, а пионерчетата, когато се появят сутрин. Те подтичват по червените прашни пътища в безупречни бели ризки, а около вратовете им греят онези същите червени връзки, които ние (от поколение Х) помним от старите архиви на детството си. Гледката е толкова въздействаща, че човек аха-аха да запее: „Нас червеното знаме роди ни!“. Тези малки строители на социализма са последната брънка в една верига, която при нас отдавна е предадена за метални отпадъци, но тук е здраво заварена и редовно смазвана с партийна дисциплина. Гледайки ги, човек си спомня песента „Комунизмът си отива, спете спокойно, деца“, но тук, в Лаос, тези малчугани очевидно са пропуснали новината и продължават да носят връзките си с трогателно усърдие. Дори и най-заклетият демократ в Лаос се предава пред чара на този строй, когато види как пионерче застава мирно пред преминаващ военен джип, докато облак от червен прах ги поглъща в една идеологическа мъгла. Тук времето не е спряло – то просто е решило, че 80-те години са били твърде хубави, за да си тръгне от тях. И както често напомняше бай Тошо: „Времето работи за социализма, а ние работим за времето... но всичко останало е снабдяване!“. 

Столицата Виентян е равен град, предимно с ниско строителство и много зеленина. Основна забележителност е арката в центъра. Понеже Лаос е бил френска колония от 1893 г. до 1953 г., вероятно самите лаосци са искали и тяхната столица да наподобява Париж, затова са си издигнали собствена „Триумфална арка“ (Патусай), но в присъщия азиатски стил и с местна украса. Историята на тази арка е връх на социалистическия абсурд. Тя е построена през 60-те години с цимент, дарен от САЩ за ново летище. Лаосците обаче решили, че пистите са скучни, а националната гордост – важна, затова „приземили“ бетона насред центъра във вид на паметник. Вследствие на това местните галено я наричат „отвесната писта“. Арката е малко по-висока от първообраза в Париж, вероятно за да докажат, че социалистическото строителство може да надскочи френския империализъм поне с няколко метра – един вид „ние може да сме бедни, ама сме по-високи от Париж“. 

Според статистиката Лаос е на първо място по употреба на алкохол в Югоизточна Азия, ама да ме прощават – то друго освен бира не видях да се пие. А лаоската бира има буквално вкус на газирана вода, която е пренощувала в една стая с бутилка бира. Освен това се продава предимно в кенчета от 330 мл. И така, докато се разхождах из нощния Виентян, чух силна музика, но заведение нямаше. Приближих се да видя какво става и се оказа, че това са шофьори на тук-тук, които бяха влезли в едно от такситата и празнуваха. Въпросните тук-тук в Лаос са истински дискотеки на три колела. Оборудвани са със стереоуредби, които се чуват в съседен Виетнам, облепени са с неонови светлини, които привличат всички нощни пеперуди в радиус от десет километра. Когато ме съзряха, шофьорите започнаха да ме обсипват с предложения, от които и най-закоравелият капиталист би се изчервил. Те валяха от това да ме снабдят с „весели“ билки или вещества за духовно извисяване до организиран превоз до таен бардак. Пълно идеологическо късо съединение! От едната страна – червени знамена, петилетки и светлото бъдеще, а от другата – подривен капиталистически алъш-вериш. Ярък пример за пазарна икономика в нелегалност, работеща на три смени, без почивен ден. И докато тези идеологически диверсанти ми предлагаха всички грехове, за които може да се сети човек, народната милиция беше потънала в дълбок сън. Комунизъм, комунизъм, ама за някой долар веднага забравиха за „Капиталът“ на Маркс!