Благодатният огън

Казват, че по време на служба свети Яков Цаликис, един от най-обичаните съвременни светци, понякога влизал в олтара на храма, в който служел, шептейки нещо едва доловимо. Въпреки че видимо около него нямало никого, той се извръщал и провирал, сякаш се разминавал с голяма група хора. Веднъж един от неговите братя успял да чуе какво си говорел светецът съвсем тихо: – Моля ви, ангели, направете ми място да мина и аз. Тогава всички разбрали, че той виждал ангели, които стояли около престола по време на светата литургия. Когато го попитали дали това действително е така, той отвърнал: – Ако хората виждаха какво се случва по време на литургия, никога нямаше да напускат църквата.

Мисля си за това, докато самият аз съм приклещен отвсякъде до самата скала, на която е бил разпънат нашият Спасител. Малко след полунощ е, но въпреки късния час лицата на хората около мен сияят. Тесният храм на втория етаж на църквата на гроба Господен е изпълнена с миряни от Румъния, Русия и България, които в различни моменти от службата припяват със своя свещеник на собствения си език. Толкова сме много, че почти никой не може да се прекръсти и поклони при възгласа „Господи, помилуй“, но самото усещане да присъстваш на служба на Голгота само три дни след Възкресение Христово просто не ти позволява да се оплачеш дори наум. Мисля си за свети Яков и неговите ангели, защото усещането е именно такова – че те са с нас.

Почти не виждам тримата свещеници около олтара, защото гората от глави пред мен постоянно се мести като развълнувано море, но това не ме притеснява, защото точно до десния ми крак е скалата, на която е бил разпнат Христос. Почти цялата вечер не свалям поглед от нея. Малко преди службата се качвам и слизам от Голгота три пъти, за да проследя няколкометровата цепнатина, която започва от мястото на разпятието и продължава поне още десет метра надолу до Параклиса на Адам и под него. Образувала се е по време на смъртта на Иисус на кръста, когато силно земетресение разцепило скалата на две.

Всъщност Голгота означава „мястото на черепа“ и ако сте обърнали внимание, под православния кръст често се изобразява череп с кръстосани кости. Като юноша си фантазирах, че в това има някаква заемка от пиратския флаг, докато не разбрах, че Спасителят е разпънат именно над мястото, където бил погребан Адам. И когато кръвта на Христос протекла по цепнатината в скалата, тя достигнала до черепа на първия човек, измивайки по този начин греховете на всички хора.

В онзи момент никой от нас не подозира, че само няколко месеца по-късно военните действия в областта ще ескалират дотолкова, че пътуването до Божи гроб за следващото Възкресение ще бъде невъзможно. И съвсем по човешки, без да подозирам колко много съм получил, разсъждавам за това, което не съм, и след причастие хвърлям жални погледи към Кувуклията, малкия храм в храма, изграден върху самия гроб на Христос, от който само преди дни Йерусалимският патриарх е измолил за пореден път едно от най-големите чудеса на православието – благодатния огън.

Огънят, който не те изгаря, но разгаря вярата в теб. Огънят, за който имаме писмени сведения, че не е преставал да снизхожда върху гроба Господен вече седемнайсет века. Огънят, който е част от същата онази свръхестествена небесна светлина, която огряла гробницата на Христос още при неговото възкресение.

Божественият пламък, пред чието чудо се прекланят не само християните, но и мюсюлманите, които по множество писмени сведения внасяли огъня дори в джамиите си. Един от най-великите учени не само на своето, но и на всички времена, персиецът Ал Бируни, ни разказва, че през Х век на Велика събота в храма идвали и множество мохамедани, мюезинът от джамията, отговорният за молитвата имам и емирът на града, които стояли плътно до входа на гроба. Те записвали чинно часа, в който огънят се появявал, уведомявали за това халифа на Багдад, а по бързината на снизхождането съдели дали годината щяла да бъде плодородна. Бях изумен да науча, че огънят е внасян дори в джамията „Куполът на скалата“, чието златно кубе и до днес е запазената марка и най-известна забележителност на Йерусалим.

Всъщност именно голямата популярност на чудото на благодатния огън е в основата на един от опитите за унищожаване на Божи гроб. През 1009 година египетският халиф Ал Хаким заповядал той да бъде разрушен най-вече заради това, че на всяка Пасха десетки хиляди египетски християни се стичали там, за да станат свидетели на снизхождането на нетварния огън. Хората на халифа успели да разрушат тавана на пещерата, но каквото и да правели – удряне с чукове, дори опожаряване, нямало никакво отражение върху самия гроб на Христос. Двама френски хроникьори от онова време казват, че той останал непокътнат, „сякаш бе направен от диамант“.

Близо два века по-късно като завоевател в Йерусалим влязъл един от най-великите ислямски пълководци – Саладин. Със сигурност помните филма с Орландо Блум „Небесно царство“, който разказва за този момент. Едно от първите неща, които Саладин направил в току-що превзетия град, било да издаде указ, според който патриархът на ромеите имал правото да се грижи за храма и да измолва „Светлината и да я предава на всички християни“. Вижда се, че още тогава дори той е знаел и е отдавал голямо значение на това чудо.

Само дето според него то било измама. 

Затова по време на Велика събота 1192 година той и свитата му влезли в храма в опит да я изобличат. Били подготвени за всякаква хитрост, само не и за това, което се случило пред очите им и пред тези на още хиляди вярващи. Едно от най-близките кандила до пълководеца се запалило само. Само че Саладин бил убеден, че тук ставало въпрос за някакъв трик и наредил да загасят кандилото. Само след минута то се самозапалило отново. Ужасен, завоевателят дал повторна заповед то да бъде загасено. Когато благодатният огън се появил за трети път, Саладин възкликнал: – Без съмнение (това е знак, че) в най-скоро време ще си замина от този живот или ще загубя властта си над този град. По-малко от година след това Саладин починал от силна треска.

Тук е важно да отбележим, че по време на властването си над Йерусалим той подписал документ, в който забранил всякакви опити за разрушаване на храма на Възкресението и вероятно от уважение към него никой повече не го направил.

Четири века след смъртта на Саладин обаче на власт дошли османските турци, които въпреки че не посегнали на църквата, забранили на православните да водят измолването на благодатния огън. Патриарх Софроний IV дори не бил допуснат вътре. Тогава той започнал да се моли до една колона от лявата страна на портата. Около него на колене паднали десетки бедни миряни, които турците също оставили отвън, защото нямали пари да си платят, за да влязат. При залез-слънце земята се разтресла, светкавица се спуснала от небето и ударила колоната, която се разцепила на две, а от нея избликнал благодатният огън. Вярващите бързо запалили свещите си и целият двор засиял в нетварна светлина. В същото време в самия храм нямало и помен от огъня. Когато турчинът, който отговарял за сигурността в този ден, видял какво се случва, отворил портите и пуснал патриарха и православните за празничната служба. По-късно тази случка била подробно описана и изпратена на султан Мурад III, който бил изумен от прочетеното. След седмица в Йерусалим пристигнал декрет от него, в който той забранявал повече да се искат пари за присъствие на измолването на огъня, а вратите да бъдат отворени за всички.

През 2008 г. по време на Пасха руският професор по физика Андрей Волков направил множество снимки на колоната, които изпратил на колегата си професор Евгений Морозов, специалист по механика на разрушението. Морозов категорично заключил, че колоната със сигурност била разрушена от електрически разряд. Фотографии за второ мнение били изпратени и на гръцкия специалист професор Георгиос Пападополус, който потвърдил, че колоната е разрушена в резултат на светкавица и земетресение, които се случили по едно и също време (точно както е упоменато в Библията), което само по себе си било изумително и немислимо съвпадение. Последното изречение в експертизата му било: „Следователно бихме могли да говорим единствено за чудо“.

По време на същата тази Пасха професор Волков поставил в храма и дигитален осцилоскоп. С него той искал да докаже, че благодатният огън е форма на нискотемпературна плазма. Тя е характерна за материята на Вселената – междузвездното пространство, мъглявините и звездите, но на Земята нейното присъствие е феномен. А в условията на храма на Възкресението – невъзможен феномен. Резултатите, които уредът показал обаче, били изумителни. Точно минута преди патриархът да излезе от Кувуклията с благодатния огън в ръце, апаратът отчел промяна в електромагнитния спектър, предизвикана от необясним и непонятен за науката импулс. За професора безспорно ставало въпрос за чудо, което според изследванията му било категорично доказано, а истинността му – потвърдена. Още четирима руски професори проверили резултатите и се съгласили, че тук ставало дума за чудодеен и необясним импулс.

Осем години по-късно свещеникът и биолог отец Генадий Заридзе изследвал температурата на благодатния огън с помощта на инфрачервен пирометър. Опитът показал, че първите десет-дванайсет минути пламъкът бил с температура съвсем близка до човешката – само 42 градуса, докато след петнайсетата вече достигала до 320. Това бил огромен и необясним скок, който обаче показвал защо много хора могат да „умиват“ лицата си с огъня веднага след като е изваден, без това да ги нарани по какъвто и да било начин. Научно това означавало, че в първите десет минути на снизхождането благодатният огън бил студена плазма в условията на земната атмосфера. Нещо, което продължава да противоречи на физичните закони. Затова заключението отново било съвсем просто. „Чудо.“

В интервю относно изследването си отец Генадий добавя: – Когато някой казва, че благодатният огън може да е запален със запалка или с нещо друго, той просто не знае за какво говори. Човек трябва да има познания по физика, за да разбере, че тук става дума за нарушение на закона за запазване на енергията.

За вярващия чудото няма нужда от доказателства, но те са налице и за съмняващите се. Остава обаче въпросът, който вълнува всички. Какво се случва, когато патриархът остане сам в Кувуклията, за да измоли огъня? Най-вълнуващият за мен отговор на този въпрос е даден през 1926 година от един монах, който успял да се скрие и да наблюдава всичко със собствените си очи.

Когато Митрофан бил на 21 години, семейството му било избито от турците, а той бил отведен в Диарбекир, където затворниците роби обикновено работели до смъртта си. Само след няколко месеца обаче той успял да избяга и в този повратен за живота му момент единствената му мисъл била, че искал да се поклони на гроба Господен. Седмици наред той вървял пеша през Сирия и Ливан, докато най-после се озовал на пристанището в Хайфа. Мечтата му се сбъднала и той успял да се поклони на Божи гроб, но това не било достатъчно за него.

Две години по-късно той бил постриган за монах и избран за пазител на гроба. Когато през 1925 година присъствал на церемонията по измолването на благодатния огън, вместо да ликува, душата му била обзета от съмнения. Ами ако чудото било най-обикновена измама? Ами ако патриархът скришом го запалвал сам? Митрофан не можел да живее с такава тежест в сърцето си, затова когато един ден, докато почиствали Кувуклията, намерил малка кухина в нея, той веднага измислил план, който да разсее или потвърди съмненията му.

В полунощ на следващия Разпети петък монахът помолил един помощник да му даде стълба, с която да се качи на покрива, уж за да изчисти някакви кандила. После му казал да си тръгва и да я отнесе със себе си, тъй като можел спокойно да слезе и със скок, когато приключел работа. Планът обаче бил съвсем друг. Митрофан се скрил в кухината, в която прекарал следващите дванайсет часа, без да може да помръдне. Когато по обяд патриархът влязъл, за да измоли огъня, монахът притаил дъх. В пълната тишина изведнъж се доловил лек свистящ звук, наподобяващ слаб полъх на вятър. Синкава светлина започнала да изпълва вътрешността на гроба Господен. Тя била трептяща и мека, но достатъчно ярка, за да може ясно да се различи фигурата на патриарха, по чието лице се стичала пот. В този момент светлината постепенно се усилила и започнала да се променя. Синкавият блясък преминал в чисто бяла светлина, която Митрофан веднага разпознал от иконата, изобразяваща Преображението Христово. След това тя се концентрирала и приела формата на сияеща сфера, подобна на слънце, която останала неподвижно над главата на патриарха. Той повдигнал сноповете от по 33 свещи и кандилото и те се запалили едновременно от само себе си. Почти веднага след това сияещата сфера изчезнала, а Митрофан усетил сълзи на щастие, които се стичали по лицето му.

Няколко дни по-късно, смутен, монахът решил да се изповяда на патриарх Дамян, който първоначално се разгневил на дързостта му, но впоследствие с живо любопитство изслушал целия разказ. Помълчал известно време, след което казал нещо, за което Митрофан съвсем не бил подготвен. Патриархът тихо споделил, че никога не бил виждал нито сиянието, нито самото запалване. Той просто усещал огромен прилив на радост, след което повдигал във въздуха свещите и кандилото, а когато ги свалял, те вече били запалени. Така Митрофан разбрал, че бил единственият свидетел на чудото.

Когато през VI век преди Христа евреите били изселени от Юдея по време на така нареченото Вавилонско изгнание, те често се поздравявали с „Догодина в Йерусалим!“. Много от тях никога не доживели тази „догодина“. Докато в среднощния сумрак гледам как арабският пазител на ключа за храма залоства портата на Божи гроб, неволно си повтарям наум:

Тогава обаче дори не подозирам, че „догодина“ ще донесе на света събития, които не просто ще направят присъствието на поклонници в Божи гроб невъзможно за Пасха, но и ще ни доближи до събития, които поразително много ще приличат на описанието за последните времена преди Страшния съд. Потъвам в тихите калдъръмени лабиринти на Стария Йерусалим. Казват, че домът е там, където е сърцето. Едва ли са много християните, посетили Божи гроб, които да не усещат, че част от сърцето им е останала именно там, на гроба Господен. Вероятно и тази година като милиони вярващи отново няма да успея да видя с очите си снизхождането на благодатния огън, но както всяка година и аз като патриарх Дамян ще усетя онази необяснима радост, след което ще повдигна ръце, а когато ги сваля, пламъкът на вярата ще гори.

Догодина в Йерусалим. Когато и да е това.