Снимка от празнуване на Деня на детето в София, 1928 г., източник: Държавна агенция „Архиви“, обществено достояние, Wikimedia Commons
Отдавна е утвърден психологически факт, че вътрешното дете във всеки от нас никога не ни напуска. То върви с нас до самия ни край на тази земя. Виждаме го в очите на своите деца, и в очите на техните деца. Виждаме го и всеки път като погледнем в огледалото. Когато се усмихнем на птица или цвете, на детска глъч и песен или на непознат минувач...Когато не удържаме сълзите си докато четем тъжна приказка на детето или внучето си, когато душата ни боли за всички малки прекрасни душици, които в този миг умират от куршуми, глад, студ или болест...
Честит празник на цветята на живота ни - нашите деца! Нека е мирно небето над главите им, нека са здрави телцата им, буйни - умовете им, засмени - очите им, преливащи от обич - сърцата им.
Джибран Халил Джубран
(из „Пророкът“, 1923)
За децата
Вашите деца не са ваши деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота към себе си.
Те идват чрез вас, но не са от вас.
Въпреки че са с вас, не ви принадлежат.
Вие трябва да им дадете любовта си, но не мислите, защото те имат свои мисли.
Трябва да дадете на телата им дом, но не на душите им, защото те живеят в дома на бъдещето, в който не можете да влезете дори в сънищата си.
Трябва да се опитате да сте такива, каквито сте, но не искайте те да са като вас.
Защото животът не се движи назад и не пребивава във вчера.
Бъдете лъка, от който децата ви, като живи стрели, се изстрелват.
Стрелецът вижда целта на пътеката на безкрайността, и Той ви опъва със силата си, за да може стрелата Му да отлети бързо и надалеч.
Нека лъковете ви да бъдат опънати
от ръката на Стрелеца към радостта.
Астрид Линдгрен
(част от речта й „Никога повече насилие!“, произнесена на 22 октомври 1978 г. във Франкфурт)
Откакто човечеството живее на тази планета, оттогава то воюва и се бие. Нашият крехък мир е винаги под заплаха. Не е ли време да се попитаме – не правим ли ние всеки ден нещо, което постоянно да ни довежда до конфликти? Как да станем по-добри и да забравим за постоянната агресия?
Мисля, че трябва да започнем от самото начало – от децата! Съвсем скоро те ще управляват тази планета и ще решават да продължат ли с насилието или да живеят в мир и радост.
Помня какъв шок преживях, когато осъзнах, че ни управляват съвсем обикновени хора, които не притежават дарбата да предвиждат божествения план, както и не са надарени с нереална мъдрост. Те са такива, каквито сме и ние – със своите слабости и страсти, но имат власт. Защо тогава тези хора вземат такива лоши решения? Наистина ли само защото по природа са зли?
Не мисля така. Детето не се ражда нито добро, нито лошо. Какво е решаващо дали то ще е открит и добър човек, или пък ще е груб и ожесточен вълк-единак? Това сме ние, неговите родители – хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов. Или без самите те да го разбират, да го научат на обратното.
Ф. Скот Фицджералд
(из писмо до дъщеря му, 1933)
Неща, за които си струва да се тревожиш:
Тревожи се за смелостта.
Тревожи се за чистотата.
Тревожи се за полезността си.
Тревожи се за това дали умееш да бъдеш добра в онова, което правиш.
Неща, за които не си струва да се тревожиш:
Не се тревожи за това какво мислят другите.
Не се тревожи за миналото.
Не се тревожи за бъдещето.
Не се тревожи за това дали ще пораснеш.
Не се тревожи дали някой ще те изпревари.
Не се тревожи за успеха.
Не се тревожи за провала — освен ако е по твоя вина.
Неща, за които да мислиш:
Към какво всъщност се стремя?
Колко добра съм в сравнение с другите на моята възраст?
Разбирам ли хората и умея ли да живея с тях?
Грижа ли се за тялото си - или го пренебрегвам?“
