Думите ù при постъпване в болницата: Принудиха ни да напуснем училището, за да бомбардират района. С майка ми и роднините ми се местихме, но не можахме да избегнем шрапнелите… Главата ме боли, сърцето ми е пречупено.
Сила Хосо, 7 г.
Юли 2024
Снимка Абдул Хаким Абу Риаш, Инстаграм: abdalhkem_abu_riash
Сряда, 21 януари 2026 г.
Репортаж на Палестинския информационен център
Раната на седемгодишната Сила Хосо не е получена на бойното поле. Тя тръгва една сутрин към импровизираното училище с единствената си ученическа чанта, а се връща белязана от войната – белег, който ще носи цял живот.
Историята ù не започва с нараняването, а с дългия път на разселването и с една майка, останала сама срещу война, която не прави разлика между палатка и училище, между детските играчки и ракетите.
До Сила седи нейната майка – 39-годишната Ая Хосо. Разселена, изтощена и пречупена, тя носи в гласа си историята на цяла една война, започнала в квартал Ал Шаджая и все още неприключила.
Преди войната Ая живее със съпруга си Джамал и шестте им деца в дома си в източната част на Газа. Само две седмици след началото на израелската военна операция семейството получава заповед за евакуация. Ая взема децата и поема на юг, докато съпругът ù остава да се грижи за възрастните си родители. Така майката прекарва месеци сама с шестте си деца.
ПЪТЯТ НА РАЗСЕЛВАНЕТО
Първото им убежище е училище в Дейр ал Балах, превърнато в лагер за разселени хора. Там прекарват два месеца сред пренаселеност, глад, болести, мръсни битови условия, почти никаква хуманитарна помощ и дрехи, които не ги предпазват нито от студа, нито от жегата.
„Всички деца се разболяха от хепатит А, а състоянието на Язан (13 г.) и Суар (3 г.) беше особено тежко“, разказва Ая. В болницата лечението се изчерпва със системи. Лекарите препоръчват мед и минерална вода – неща, които майката няма средства да купи. Тя дава на децата малкото сладко, което получава в помощните пакети, и се опитва да ги спаси с обикновена вода.
През декември над училището започват да кръжат дронове и Ая решава незабавно да напусне. Заедно с децата намират подслон в дома на приятели, където живеят два месеца в една стая – без електричество, без течаща вода и без чувство за сигурност.
След това се преместват в училище „Сайида Хадиджа“, където прекарват още пет месеца сред пренаселеност, лишения и непрекъснато напрежение. Без съпруга си, без доходи и без възможност да предпази децата си от бомбардировките, майката се чувства безсилна пред ежедневния страх и неизвестност.
НАРАНЯВАНЕТО НА СИЛА
Сутринта на събота, 27 юли 2024 г., седемгодишната Сила е щастлива за първи път от много време. Майка ù я е записала в образователна палатка близо до училището. Момиченцето взема малката си чанта и тръгва с приятелките си.
Малко по-късно идва нещастието. Около 11 часа самолети нанасят удар по околността на училището. Настъпват безредие, писъци, разкъсани тела, разрушения и ужас. Децата бягат без посока. Разплакана, Сила се връща при майка си и пита: „Защо ни бомбардират?“.
Не след дълго идва нова заповед за евакуация. Ая отново грабва децата си и започва да бяга сред линейки, ранени и загинали. По време на бягството следва нов въздушен удар. Шрапнел улучва Сила в главата, а лицето ù се облива в кръв. Майка ù я прегръща в отчаяние. Дванадесетгодишният ù брат Мохамед сваля ризата си и притиска с нея раната. Непознат младеж взема детето на ръце и се втурва към болницата. Там започва нова битка за живота ù. Лекарите установяват тежка черепно-мозъчна рана, счупване на очната кост и отлепване на ретината. Поради огромния брой ранени Сила чака часове, преди да бъде оперирана за затваряне на черепната рана, поставяне на платинена пластина в челната област и овладяване на кръвоизлива. След операцията момичето прекарва месеци в болницата, където се бори с тежки инфекции, недостиг на лекарства и липса на антибиотици.
И днес Сила се нуждае от нови операции. Според лекарите лечението ù не може да бъде завършено в Газа, но пътят навън е затворен.
Поради състоянието си Сила не може да живее в палатка. Тя се нуждае от чиста среда, пълноценна храна и непрекъснати медицински грижи. Майка ù се опитва да я предпази от огледалото, от старите снимки и от болезненото сравнение между момичето, което е била, и това, което е днес.
А Сила продължава да пита:
Кога ще ми порасне косата? Кога ще се отвори окото ми?
Майка ù няма отговор. Всичко, което може да направи, е да държи ръката на детето си и да чака – в място, което отдавна е престанало да прилича на нормален живот.
За мечтите си момиченцето споделя в разговор:
Когато порасна, искам да стана доктор и да лекувам малки деца. Моето послание към децата на света е: Обичам ги много!
Вече две години малката Сила призовава света да ù помогне да напусне Газа за спешно лечение навън. Резултат никакъв.
