Снимка: Снимка: Alexey Volkov, Wikimedia Commons, лиценз CC BY-SA 4.0.
„Много жени, които са чели книгите ми, са убедени, че агресията към любовта се проявява предимно чрез негодувание и омраза към мъжа. Липсата на любов към себе си и към съдбата си обаче е далеч по-опасна. Тази програма е невидима, трудна за разпознаване и правилно оценяване. Тя може да се прояви като загуба на смисъл в живота, загуба на вяра и надежда, разочарование от любим човек и от себе си, пълна вътрешна пасивност и нежелание да се прави каквото и да било, отказ от мечти и по-висши стремежи. Дори самото лошо мислене за бъдещето може да бъде форма на бавно самоубийство.“
Това пише Сергей Лазарев в статията си „Любов към себе си и другите“, публикувана на сайта му. Той е психолог, философ и автор на книги за духовния път и човешкото развитие, автор е на поредицата „Диагностика на кармата“, се казва в представянето му. В продължение на 30 години изследва връзката между душата и тялото, законите на кармата и влиянието на чувствата, мислите и действията върху съдбата и здравето на човек.
Според Лазарев на финия план, самоомразата и нежеланието за живот са едно и също нещо. „Ако не обичам себе си - по законите на подсъзнанието - трябва да умра. В подсъзнанието си имаме само две позиции: или обичам нещо - значи то има право да съществува, или не го обичам - значи то не би трябвало да съществува, следователно - трябва да изчезне.“
Мистикът разсъждава защо напоследък все по-често хората не обичат себе си. Това е следствие от факта, че сме спрели да обичаме света около нас, родителите си и другите хора. „Да се откажеш от любим човек, когато те е наранил, обидил или ти е изневерил, е на фино ниво, като да си пожелаеш смъртта му“, пише авторът на „Диагностика на кармата“.
„Любовта изстива в душата на човек, забравил Бога. И ние преставаме да обичаме Бога, когато се потопим изцяло в човешките ценности, когато се стремим преди всичко към благополучие, поставяйки инстинктите на първо място.“
Тезата „Обичай ближния си както себе си“ е чудесна, но е катастрофална и смъртоносна, когато се превърне в основна грижа на човек, който не разбира изконното й значение и послание, убеден е Лазарев. Когато максимата „Обичай ближния си както себе си“ заеме централно място в битието, човек развива диаболични наклонности, защото диаболизмът е склонността да се губи любов и стремеж към Бога, твърди изследователят на кармата.
„Религията учи, че страстта е лоша и че страстите трябва да се преодоляват чрез молитва, пост и т.н. Но никой не подсказва, че прекомерната любов към ближния също може да бъде лоша. Нищо не се казва за корена на греха - привързаността към този свят и особено към ближните, която се превръща в източник на страст и страдание, последвани от болест и смърт. Човек трябва да обича ближния си, човек трябва да се грижи за ближния си, но не трябва да забравя, че това носи голям риск от загуба на любовта към Бога.“
Лазарев съветва да обичаме и да виждаме Бога в другия човек. За да изпълняваме това - не трябва да съдим хората или да мислим лошо за тях. Трябва да осъзнаем, че най-важното е да се грижим за душата на любимия човек. Много хора смятат, че грижата за ближния е да му осигуряваме пари и дрехи, да му посвещаваме времето си, да правим отстъпки и да жертваме собствените си интереси. И често не разбираме, че понякога грижата означава прилагане на ограничение или строгост към човек. Това вече е грижа за душата му. Трябва да помогнем на ближните си да изпитат любов към Бога и да им помогнем да обуздаят животинските си инстинкти, пише Лазарев.
„Човек е преди всичко душа, след това дух и едва след това тяло. Следователно, да обичаш себе си означава да защитаваш душата си и да се грижиш за нея. Да съхраняваш любовта в душата си, независимо от всичко означава да изпълняваш заповедите, да се грижиш за морала си, за добротворната си природа и да усъвършенстваш характера си. Трябва да обуздаваш животинските си инстинкти и да развиваш най-висшия инстинкт - стремежа към Бога. Тези, които се грижат само за тялото и духа си, без да мислят за душата си, не обичат себе си. Трябва да се грижиш за духа си - за развитието на съзнанието и способностите си, за съдбата си. Трябва да помогнеш на човешкото си „аз“ да разцъфне, да постигне целите си, да реализира желанията си и никога да не погребва таланта си. Грижата за тялото е от съществено значение, но основното е да избягваш преклонението пред тялото, така че грижата за тялото да не заема централно място.“
