На 17 септември църквата почита паметта на Светите мъченици Вяра, Надежда и Любов, тяхната майка София и отдава почит на добродетелите. В Първо послание на свети апостол Павел до коринтяните се обяснява какво е любовта - „дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада."
Павел казва: „Щом любов нямам, нищо не съм. И завършва с: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта."
Избрахме за вас, читателите на Списание Осем, откровенията за любовта на отец Спиридон Вакилакос:
- Първият елемент на любовта е излизането, едно героично излизане от егото. Ако това не стане, човек никога няма да се влюби. Говорим за любовта, да речем, че правим това героично излизане от нашето аз, но жертваме ли нещо?
- За това, което наричаме любов, жертваме ли нещо? Правим ли някакво движение? Много пъти не правим нищо и не само че нищо не жертваме, но и търсим жертвата на другия – тоест за мен любовта е аз да ставам олтар, върху който другият да се жертва в мое име. Разбирате ли колко трагично понякога разбираме, мислим и най-вече преживяваме събитието на любовта?
- Любовта, казват отците, е търсене. Един велик отец на Църквата казва за божествения ерос – трябва да преследваш Христос, както безумно влюбеният преследва своята любима. Тоест да Го търсиш, да излизаш от егото си, да ставаш „свещенослужител” (на живота), да ревнуваш всичко нежно, свещено и свято и да преследваш другия, за да му го дадеш и наред с това и твоя живот и воля.
- Любовта е търсене, премеждие, отдаване, принасяне, жертва, кръст, пътуване. С каква скръб ни изпълваше песента, която пеехме в детската градина, в училище за онзи кораб, който не пътувал. Помните ли я? Човекът, който не се е влюбил, не е „пътувал”. Монахът, поетът, свещеникът, всеки човек, политикът, всеки човек, който не се е влюбил, не е пътувал, той е разоръжен. Ако превръщаме другия в наше притежание, ще спрем да го търсим. Ако доближаваме другия като господари с цел да го завладеем и да го направим наша собственост, ще спрем да го търсим. Тоест ще спрем да сме влюбени, да го обичаме, ще стане даденост, всекидневие, нищо, декоративен елемент.
- Любовта, казват отците, е себезагуба. Чували ли сте тази дума? Много е хубава – губя, когато се влюбвам, опразвам себе си, не грабя (αρπάζω), а опразвам (αδειάζω) своето аз. Ако сграбча и завладея, тогава губя, пътуването е свършило, търсенето е приключило, отново се затворих в моето его, загубих сакралността, спрях да бъда свещенослужител на живота.
- Днес любовта ни за съжаление представлява простираща се „политика” на егоизма ни. Нищо повече. Днес това, което наричат любов, е и трагична многоизмерна увреденост. Тежък израз. И на мен така ми се стори, когато го отбелязах в колата, идвайки насам, но от друга страна реших да го кажа, защото така стоят нещата. Любовта, която е здраве, движение, Божий дар, отмяна на егоизма, премахване на смъртта, култивиране на любовта става трагична многоизмерна увреденост. Тоест предавам на другия моята болест, страст, нужда. Ако днес попиташ едно дете: какво става, виждам те, че май си влюбен! В какво се влюби? Питал съм, не искам да ви кажа отговорите... Днес на едно дете показваме другия като нивата, която трябва да заграби и завладее, да я придобие, да превърне в негова собственост, и след като я завземе, да завземе следващата. В това е нашият крах. Ако искате, нашият грях.
Кои са пазителите, родени от светлината?
