Улови мигаХели Ценкова / 19 август 2019

На ръба на рафта

В буйните води на Сълзата на Европа

снимки: Борислав Трошев и Adventure Team

Ме-сечина, ме-сечина, йой, йой... Звучи в главите ни балканският рефрен. Йой и йой, грее и безжалостно луната, напомняща, че е настъпил часът на мечтателите и търсачите на приключения. Такива сме и ние. Предстои ни да се спуснем с лодки в бързеите на кристалните реки с женски имена. Сетне ще се изкачим по билото на граничната планина, за да се поклоним пред първенеца на Босна - връх Маглич. Природата не знае що са граници - нито етнически, нито религиозни. Тук хвърлят сенките си горите и вият снагите си реките, преминавайки през Сърбия, Босна и Черна гора, нехаещи за политика и държава.

Гледа ни със сребърното си лице нощната спътница. Нашият водач с характерната си неслизаща усмивка започва да ни брои. Бодър поне колкото няколко албума на Брегович, Преслав Конов е главният готвач на всички приключения под общото име Adventure Team. Тъкмо се е върнал с група от Чернобил, междувременно ще забърка и за нас една интересна мешана балканска история, а после ще се издигне заедно с истинските нинджи към Кавказ, сетне ще го открием и при лагерите в подножието на Еверест... Въобще главата му бумти от красиви гледки, планове и кроежи за покоряване на световни морета, океани и върхове, а мисията му е да ни превърне от просто туристи в същински авантюристи с адреналин в кръвта.

След кратък инструктаж и проверка на всички необходимости потегляме протяжно като Djelem, djelem lungone dromensa…

Пътешествието ни се осъществи със съдействието на Outlander PHEV - най-продавания plug-in хибриден SUV в света – екоавтомобил, 4x4, подходящ за приключения с цялото семейство. Разгледайте повече за модела тук: http://www.mitsubishi-motors.bg/models/Outlander-PHEV/

И да, пътят ще е дълъг. Ще се вие леко и жизнерадостно като фестивала на духовата музика в Гуча, ще обръща остро посока и настроения, преминавайки през спомена за войната, ще се прожектира като на кино и ще разказва като Андрич.

Югославска мечта

„Набили пищовите“, захапваме балканските пораздрънкани шосета като гастарбайтерите, които срещаме - в плътна колона, която за нищо на света няма да бъде разкъсана през всичките завои, предлагани от картографията чак до Босна. Под „чак“, трябва да се имат предвид едва 560-те километра, които ни делят от заветната крайна точка. Но повярвайте, пътят определено ще въплъти фразата, че е по-важен от самата цел. В края му ще се превърнем в приключенци, сложили черен печат на екстрадирания от територията на волята мързел.

В джобовете ни безразборно се смесват цветовете на различни валути. Сръбски динари, босненски марки, евро и тук-там по някой изостанал български лев. Като изключим екотаксата за природен парк Мокра гора (към 150 динара), която се плаща само в динари, в тази част на Балканите пари се приемат всякакви. Никой няма да те върне, а какво ще е рестото, няма как да знаеш.

„Пали светло!“ – крещят табелите, докато се мушим в тъмните гърла на надупчилите планините тунели. Извивките в стил Лепа Брена припомнят фразата, че само Господ и стари баби знаят какво ни очаква напред... Объркаш ли се, няма връщане. Караш по усет оттук и до края. Без джипиес, защото иначе ще „потече“ интернет като злато.

Остри минарета изсичат небето зад хълмовете. От дървените си покриви издигат кръст нагоре църквите. Изскача горд надпис от камък. Полегнал в цялата си импозантност, гласи: ТИТО. Над него е и звездата.

Наближавайки селата и градчетата край границата на Сърбия с Босна, лъскави черни плочи са осеяли цели парцели. След миг те се сменят с тихите бели като малки обелиски надгробни паметници... Насред тесните улици изплуват къщите от общия пейзаж. По лицата им личат белезите на войната. Стоят като застинал крясък. Безмълвно вика назъбено почерненото туловище на изгорялата край шосето сграда. Стиска те за гърлото... А животът си тече - плавно и неусетно, бумтящ в руслото си, понякога и отвъд, досущ като река Дрина. Зелените є дълги коси се спускат от Сърбия към бреговете на Босна и Херцеговина. Постепенно.

Недоловими са линиите, разделящи територията на бивша Югославия, но са се врязали в човешки съдби и географски карти.

Близки срещи

Къмпингът на „Рафтинг Дрина-Тара“ посреща с идилична картина. Бунгалата китно са се подредили на фона на планината Тара. Точно като картичка за спомен. Под големия дървен навес домакините са представили всевъзможните вкуснотии, най-често расли на кокал. Но приготвените специално за вегетарианците домашни гозби придърпват вниманието дори и на месоядните. Плътен кђймак се разтапя върху още горещите картофи, пука коричката на току-що изпечения хляб, а дъхавите ракии...

„Живели!“ в един глас се провикваме. Засвирва босненски рок. Характерните топли вокали с лека дрезгавина се разливат по дъното на чашите... Преслав се намесва с едно последно „Наздраве!“, че да не се отплесваме. Рано-рано Тара ще ни чака да скочим в бързеите й.

Вдига се фина паяжина от облаци над боровете. На общата голяма мивка търкаме зъби със спящи очи. Подреждаме се пред надутите лодки, а кикот и нетърпение завладяват въздуха, докато си вземем екипировката. Шегите са искрени и непринудени. Сближили сме се като на лагер. Прекараната нощ под един покрив е дала своето... Или може би гледката на подаващите се крака, ръце и сапуни под вратите на кабинките на банята.

По течението

Напъхваме се в неопрените, далеч не изглеждайки като калифорнийски сърфисти. Пак кикот. Обуваме и специални гумени боти. (Не ги помирисвайте, не си и мислете в никакъв случай за това, че някой ги е обувал преди вас). Мощен кикот.

С каски и спасителни жилетки през рамо се вмъкваме в джиповете. Около два часа тежките метални чудовища хапят нагоре през кал и чакъл, за да ни отведат при кристалната Тара. Изсеченият от буйния й нрав каньон е вторият по големина в света след този на Колорадо в САЩ. Зашеметява с величието си, а красотата му е закриляна от ЮНЕСКО.

Нагазваме в ледените води и сетне се мятаме в лодките. Най-отпред сяда синеоко момче и безмълвно задава ритъма, който ние криво-ляво се опитваме да следваме. Това е нашият шкипер, както разбирам от по-вещ рафтаджия от групата. Точно в другия край е Мрджан – капитанът или кормчията, стоящ на кърмата. Той ще маневрира сред бързеите, гледайки да не се изсипем вкупом зад борда.
Хванали по едно весло, се борим напред със стихията... Блъскат ни и ни въртят бързеите, пресрещат ни скали. Благодарение на въжета, минаващи по дъното на лодката, не изпадаме от нея още на първия подскок по речните прагове.

Ако искате да си спестите гребане – седнете отляво. Основната команда на инструктора по рафтинг е: „Десни! Само десни!“. И няма къде да ходиш. С пълна сила гребеш с веслата.

Бързо ставаме колектив. Ритмично като един се носим по течението. Тежестта ни помага да се движим по-бързо, но и да се мокрим на воля. Заливат ни пенещите се води. А физиономиите, излизащи под струите, са безценни със смешните си разкривени изражения...

От едната страна на река Тара е Черна гора, от другата – Босна. Нехае красавицата за граници, нито за държавни претенции, харесва й да мие двата бряга и го прави от незапомнени времена.

Мрджан отпива с цели шепи от реката, докато сме спрели на едно тихо място. Не вярваме, че водата е питейна, но какво пък, рискуваме. Сладостта на планината сякаш се е събрала в глътка. Неслучайно наричат Тара поетично Сълзата на Европа.

Вижте видео от приключението ни тук!

Водопадът е до бара

Докато съсредоточени се насочваме към един от бързеите, Мрджан отново задава посоката: „Левиии – веслайте назад, деснии – яко напред“. Така и правим, без да се замислим (не че има и време за разсъждения). Рафтът се завърта яростно наопаки в мига, щом влизаме в бързея. Плиска се Млечносинята от всичките ни страни, а ние доволно викаме с цяло гърло, огласяйки каньона. Разбрали хитрината, след това на своя глава започваме да се въртим, спускайки се между скалите с кърмата напред.

Някои от смелчаците се хвърлят в дълбоките води, на места до 10-15 метра. Плуват край нас с издутите си спасителни жилетки като шамандури. Прибираме си ги с немалко зор обратно на борда. „Веслай, веслай“ – подвиква пак Мрджан. Не ни оставя да се разсейваме, а това е почти невъзможно. Каньонът разбива сърцето с красотата си. Като пияни продължаваме да пием гледките.
Предницата на лодката заорава на тесен каменист бряг. Скрит в гъстите гори, малък водопад спуска прозрачната си завеса, зад нея потапяме тела във водното легло на хладния вир. И в този миг си казваме: „Ех, да имаше сега и по една бира...“. Преминалата през главите ни еретична мисъл се изпълнява наяве - като мираж се явява скованият дъсчен бар току до водопада.

Напускаме оазиса, защото още почти толкова разстояние ни очаква до къмпинга. Изведнъж течението завива наляво. Тара се обръща и се слива с бързащата Пива. Прегърнали се, двете заедно изплитат зелените коси на Дрина.

Пляскаме с гребла по водата в невъобразим пукот, носещ се кой знае докъде. Това е рафтинг поздравът, който отправяме на събралите се фотографи върху железния мост при село Хум. Ничия земя или по-скоро късче желязо, надвиснало по средата между двете държави.

За късен обяд акостираме пред отрупана трапеза с агнешко и прясна пъстърва. Неусетно се изтъркулва денят и с нощта се разнасят над огъня жизнените балкански ритми. Ще има за всекиго по нещо, което ще го накара да рипне. Женските вокални извивки (а и не само вокалните) радват мъжката половина от адвенчърите. Лепотица, както биха казали югославяни... Ние обаче отнасяме плувката и гасим образите със студен душ, защото на утро пак ще се броим.

Ovo je Balkan Funk

Втория ден иде ред на върха. Ако дотук сме си играли на туристи, днес ще трябва да се издигнем до ранг адвенчъри, а най-добрите ще „превъртят“ играта, получавайки безсмъртния статут на нинджи. Предстои ни 6-часов преход до най-високата точка на Босна – планината Маглич и едноименния й връх, издигащ се на 2386 метра...

За красивата гледка от връх Маглич, дървения град на Кустурица и още от балканските истории, можете да прочетете в августовския брой на Списание 8.