Снимка: Автора
Старата лисица в детската количка и мъжът, който я разхождаше в парка.
На пръв поглед една наистина абсурдна гледка, изпълнена с антагонизъм. Но, заговаряйки човека, аз научих историята. Неговата и тази на лисицата.
Преди години той по невнимание прегазил с автомобила си горското животно. Ужасéн, пренесъл кървавата топка издъхващо, агонизиращо диво същество в клиниката. Лисицата като по чудо била спасена, но останала завинаги парализирана. Обездвижена. Безпомощна. Никому ненужна.
И... човекът избрал да се грижи до края на дните й за нея. Вече повече от шест години. И получил истинска обич. Привързаност. Прошка.
Усмихна се, погалвайки козината й и каза : "В онзи ден не аз спасих живота й, а тя спаси моя". От детската количка лисицата гледа зелените полета, които никога няма да пробяга.
А аз си мислех през цялото време за Екзюпери.
Сбъднатата мечта на НЕГОВАТА лисица - да бъде опитомена, подслонена. Обикната. Да бъде предпочетена пред една роза. Да пристигне в нечие сърце.
Знаеш ли, те, лисиците, без колебание биха се разделили с шанса да тичат, да ловуват и странстват, когато някой им позволи просто да останат в дните му.
Гледах този мъж - застарял бивш Малък Принц с коремче и вехто сако с лакътници, гледах неговата саката, престаряла лисица в детската количка...
И за първи път пред мен се разкри възможния щастлив край на "Малкия принц" - без раздели, без saudade (чувство на носталгия по нещо или някого, което е било обект на нечия любов, но е вече безвъзвратно загубено - бел. ред.), без фалшиви притежания и прецъфтяващ нарцисизъм.
--------------------------------------
*Тази история и снимката публикуваме с любезното съгласие на автора, който я разказа на личната си страница във Фейсбук. Светлин Иванов - Лаубер уточни, че срещата му със стопанина на лисицата е била случайна, в края на миналия месец, в покрайнините на Фрайбург, град в Германия, съвсем близо до границата с Швейцария.