Дворците на Япония. Приличат на нас, хората – с предпазните си крепостни ровове, с мостовете си, протегнати към някой добронамерено идващ. С кулите си, където вчерашните призраци още живеят. С всичко подвластно и неподвластно на времето. Дворците на Япония са оцелели в трусове и войни, в разпад, в изолация, дори в капитулация. Надживели са дори разделите с князете си. Изгаряни до пепелище, издигани и пак сривани.
Един от тези два дворци, за които разказвам сега, е замъкът-крепост в Матсумото. Обявен е за Национално съкровище на Япония, неразрушим от 7 века насам. Наричат го „Замъкът на гарваните“, заради черния му цвят. Но самият аз видях само белоснежни, плуващи лебеди в обграждащата го вода и гълъби, подслонили се върху покривите му.
Историята на създаването му също впечатлява. Великият шогун Токугава (когото помним под името Торанага в романа на Джеймс Клавел, озаглавен именно с тази титла на главнокомандващ) повелил всички владетели и принцове да построят този дворец. Стратегическата му идея била по този начин да канализира финансите на веломожите и да не им позволи да се въоръжават, създавайки малки, дестабилизиращи армии.
След един цял век на граждански войни Йеясу Токугава обединява абсолютната власт в себе си, провъзгласявайки се за шогун и оставяйки на императора в Киото единствено представителна, изцяло зависима роля. Имало е месеци, всъщност цели периоди, в които императорският двор на практика е трябвало да гладува, заради дори и най-малката проява на „непослушание“. Да, императорът, официално считан хилядолетия наред за божество, с родословното си дърво, проследяващо 15 столетия, бил, заедно с обкръжението си елегантно живеещ затворник.
Единствените занимания за него и царедворците му били калиграфия, писане на стихове, съзерцание на градина или цвете. И всекидневното „вслушване в Нищото“, часове наред – медитацията, която височайшата дворцова дама Сей Шонагон описва в хрониките си „Записки под възглавката“.
А междувременно шогунът Торанага изградил, структурирал и създал основите на японския дух, какъвто го познаваме и днес.
Любопитно № вярва се, че в замъка Матсумото, горе, в най-високата кула, е обителта на призрак. Жена в червено, която се е явявала през вековете и на пазачи, и на владетели. Ето защо и до днес всяка сутрин служител поставя паничка с мляко в кулата – само така привидението бива укротено.
Вторият дворец-крепост от разказа ми се намира в Нагоя и е построен през 16 век. Единствено бомбите на Втората световна война са успели частично да го разрушат. Само няколко години по-късно той отново се издигал в новооживялата си красота. Значението му през столетията е било ключово – вечно бунтовната Осака (такава е в душевността си а-ла-контра-на-Токио и до днес) била удържана пак и пак с войските и силите, съсредоточени в и около замъка Нагоя.
Но не само военна е неговата слава! В градините му се намира прочутия Ниномара. Чайният павилион, използван днес при изключителни събития като срещи на държавни глави или награждавания с висши отличия. Чайната церемония (ча-но-ю) е може би най-финия щрих в образа на Япония. Всеки жест, всеки предмет - всичко е израз на хармония с мига, живота и света. Нищо излишно. Съвършена, изконна простота. В павилиона (наречен о-чая, произнесено с дълго О), няма място за вражди, за сенки на гняв, за нетърпимост или нетърпеливост. С дълъг поклон един към друг, участниците в мълчание даряват уважение и смиреност – първо на самите себе си, а след това на отсрещния. Няколко глътки чай траят вечност.
В дворците на Япония си припомням строфата от онзи сонет на Шекспир:
Когато гледам Времето как срива
корони и царства с един замах
и кулите със трайност горделива
как стават под косата му на прах...
И си мисля, че времето не притежава властта да унищожи всичко.
То всъщност не съществува.
Ние, хората, сме го измислили. Докато строим своите дворци.
