Варна съществува по свой начин, а всичко останало е чужд прочит, роден от нечия самохвалност или от нечии непреодолени слабости. Може би затова най-точните спомени за нея рядко са големите. Почти никой не помни имената на плажовете или датата на онзи заснет залез, но остават гълъбите край фонтана, миризмата във входа на стара сграда, сянката на будка, която вече я няма, и звукът от пластмасов стол, влачен по тротоара.
Остава и лицето на човек, когото си виждал безброй пъти, без никога да го познаваш, както и онова следобедно безделие без случка и развръзка, което тъкмо затова не може да бъде забравено. Варна е пълна с такива наглед ненужни спомени, но именно те изграждат облика на града, защото не сградите, широките улици и паметниците, а спомените без предназначение го държат изправен.
Зимата го доказва най-добре, защото тогава всичко излишно изчезва и Варна се оказва не толквоа романтична, колкото хората очакват, но тъкмо затова става и много по-интересна. Зимният град не страда и не потъва в Шопенова тъга, защото все пак не е Венеция и не умее да превръща всяка самота в красива картина. Просто спира да разговаря, като човек, който насред шумна вечеря внезапно млъква и поглежда през прозореца, не защото е тъжен, а защото е уморен да се обяснява.
През зимните месеци очертанията на града се показват по-ясно и започваш да разбираш колко голяма част от него е изградена от отсъствия. От хора, които са си тръгнали, приятелства, разтегнати между далечни места и стари недоразумения, жилища, които още чакат някого, и разговори, прекъснати преди години, но продължаващи и до днес в нечия памет.
Сигурно затова завръщането тук е толкова особено преживяване - не защото мястото е останало същото, понеже то никога не остава същото, а защото между теб и града продължава да съществува някаква неизречена уговорка, според която никой не задава въпроси на другия. Не обясняваш защо си отсъствал, не изброяваш подробности и пропускаш да разказеш какво се е случило през изминалото време, защото няма нужда да доказваш каквото и да било пред когото и да било.
Връщаш се, а градът просто те свързва отново със себе си, сякаш никога не си бил откъсван от него, и макар в това необичайно гостоприемство да има нещо леко безразлично, тъкмо то го прави толкова истинско и убедително. Истинската привързаност рядко е шумна и показна, затова не тича към теб, не размахва ръце като в последната сцена на сълзлив филм и не настоява да бъде забелязана, а просто пази мястото ти, без да го разгласява. Тогава разбираш, че родният град никога не е бил само точка върху картата, а огромно и разпиляно хранилище на онези твои образи, които не са нито най-добрите, нито най-важните, а тъкмо обратното - онези части от теб, които никъде другаде не са успели да оцелеят.
Варна е мястото, в което част от мен ще продължава да живее завинаги, макар самият аз отдавна да живея другаде
