Вчера на 92 г. пое пътя към вечността един от големите белетристи на България. Отиде си академик Антон Дончев, автор на „Време разделно" и много разкази, сценарии и исторически саги. Ето какво споделя в „Жената днес" за книгата писателят Калин Тодоров. „Изглежда, като мен са я чели и в „Ню Йорк таймс”, и във „Фигаро” и „Свенска дангблад”: „Роман, достоен за Нобелова награда”; „Още един се присъедини към изключителните писатели на Балканите Исмаил Кадаре и Иво Андрич”; „Страница след страница тече действието със страшен, величествен ритъм-богатство, което може да се сравни с музиката на Сибелиус”; „Написан с изтънченото майсторство на Джойс и Томас Ман”; „Сякаш усещаш дъха на Шекспир”.
Дончев пише във „Време разделно": „Време е вече хората не само да действат, а да се оглеждат какво са направили. Време е хората да не повтарят по сто пъти едни и същи грешки и като гледат що стaва наоколо им, да се извиняват и срамуват, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са човеци!"
Нека си припомним само един откъс от често оплювания роман „Време разделно" и да изпратим автора му с мир.
Манол тихо му отговори:
– Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие.
Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.
Тъмницата мълчеше.
Тогава оттатък детският глас запита:
— Татко, какво е зло?
Мълчание. И после — Маноловият глас:
— Зло е това, което разделя хората. И след малко:
— Добрите хора.
Станах и си отидох. Манол ми отговори.
Отдясно камък, отляво камък и по средата — ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята врата и сега се връщах на нея.
