И Найден Вълчев пое към отвъдното. На 3 декември, на 98 г., този свят напусна един от българските творци, оставили следа във всички пластове на родната словестност. Неговото творчество е безценно, той пише поезия, проза, мемоари, есета, биографии. Поколения деца са се учили да сричат с книжките му, в които той се подписва с псевдонима Чик Чирик.
В петте тома на „Попътни срещи“, издадени между 2007 и 2016, Найден Вълчев разказва сърцато за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Ангел Каралийчев, Димитър Димов, Димитър Талев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Елиас Канети и десетки други творци, докоснали битието ни. Превеждал е Пушкин, Мицкевич, Лермонтов, Есенин, Евтушенко, Бродски, както и няколко от повестите на Васил Биков.
Символът на неговия принос в българската съкровищница на словото е песента „Една българска роза“. За първи път я изпълнява незабравимата Паша Христова с „ароматния си глас“. Музиката е на Димитър Вълчев. От 60-те години на миналия век до днес, стиховете му обличат в ноти композитори като Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Филип Кутев, Константин Илиев, Йосиф Цанков, Петър Ступел, Тончо Русев, Митко Щерев.
Светъл път към вечността, поете!
Чудо
Може би е странно, може би е смешно,
но като в онази приказка добра,
аз съм омагьосан и без теб не мога
както да живея, тъй и да умра.
Че като по чудо сто слънца изгряват
щом към тебе тръгне дългият ми ден.
С две торби със болка, с три торби с надежда -
мъчен ала сладък, щом си ти до мен.
Чудо ли е станало със мен - кажи,
чудо ли е станало със теб - кажи,
чудо ли е станало със нас - кажи,
може би е чудо любовта. И ти.
Нека бъде странно, нека бъде смешно,
аз, като в онази приказка добра,
искам тъй да бъде. И така ще бъде
докато живея, докато умра.
Жена
– Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
Залезе тя при изгрева си още
с нетрайна романтична светлина.
– Кажи коя е нежната жена,
Която ти все още не забравяш?
– Забравям я. Вълната се смалява,
когато дойде другата вълна.
– Кажи коя е тъмната жена,
която те направи суха пепел?
– Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.
– Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
– Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: – На-ни-на.
Някога, но не сега
Има неоткъснати толкова кокичета -
как да се сбогуваш с пролетта?
Има недолюбени толкова момичета -
как да се простиш със младостта?
Има недовършени толкова добри неща -
как да се преселиш в възрастта?
Има долу в бъчвите толкова горчив пелин -
как да спреш пожара на кръвта?
Някога, във някой ден,
пълен с късни жерави, със есен и тъга,
и това ще стане.
Някога, но не сега...
