Илюстрациита са на Елиху Ведър, Музей на американското изкуство „Смитсониън“
Омар Хаям (18 май 1048 г. - 4 декември 1131 г.) е персийски математик, астроном и поет. В своето време и в своята страна той е бил известен с научните си постижения, но светът го знае, помни и обича като нежния лирик, написал трогателните четиристишия „Рубаят“.
Философската поезия на Хаям стига до всички кътчета на планетата благодарение на английския писател Едуард Фицджералд, който през 1859 г. издава авторския си превод. В много страни, Хаям е преведен не от фарси, а от английски. С превод на български на стиховете на Хаям за първи път се заема Гео Милев през 20-те години на миналия век.
Всяко от четиристишията на Омар Хаям представлява завършено стихотворение само по себе си. Поетът разсъждава за проблемите на битието, с тревога задава вечните въпроси за природата на действителността и вечното, за преходността и несигурността на живота и за връзката на човека с Бога. Авторът понякога се съмнява в съществуването на божественото провидение и задгробния живот, осмива религиозната сигурност и страда заради човешката крехкост и невежество. В безсилието си да открие категорични отговори на своите терзания, той избира да се наслаждава на радостното изживяване на мига. На мимолетните и чувствени красоти на материалния свят и скромните земни удоволствия.
Нека си припомним оставащите непреходни послания на Хаям от „Рубаят“, в превод на Йордан Милев.
***
Върти ни тоя свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен,
до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен.
Блажен е гостът, бил за кратко сред него и поел на път,
а недошлият на земята е още много по-блажен.
***
Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен.
А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.
Повдигат ни, притискат, блъскат — и паднем ли във някой бой,
спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен.
***
Играчът топката търкаля върху зелената трева.
По неговата воля само тя се премята презглава.
И никой не ни пита: Колко? Защо? Къде? И докога?
Едничка истината знае безоблачната синева.
***
С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже: „Кой — аз ли, да, аз съм велик!“
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик.
***
И нека сто години да горя сред грях,
не ме е страх от ада, мъките презрях;
но по ме плаши мене хорът на глупците.
От смърт е по-ужасен разговора с тях.
***
Без страх — на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой.
***
За да живееш мъдро — закони има много,
но само два от тях зачитай ти най-строго:
ти по-добре гладувай, но глупости не яж,
и по-добре самин, но не с глупак, ей богу.
***
Да бях творецът аз на туй небе жестоко,
за миг го бих разбил и вдигнал по-високо
лазура на небе такова, под което
човекът би живял не тъжно и безоко.
***
За щастие — до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги на твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб!
***
Без ропот приеми съдбата, било във дъжд или във пек,
от болката не се оплаквай — това е най-добрия лек.
И по-богат да станеш, трябва за всичко да благодариш,
изпитано от теб случайно в шума на този звезден ек.
