Паметник на Иван Хаджийски в Троян, снимка: Wikimedia.org
Иван Минков Хаджийски (13 октомври 1907 г.- 4 октомври 1944 г.) е български публицист и социален психолог. За десет години написва 4 книги и над 20 студии и статии, които дават основание да бъде смятан за един от основоположниците на българската социология. Трудовете му, изследващи българската народопсихология, излизат след смъртта му под общото заглавие „Оптимистична теория за нашия народ“.
От 1936 г. започва да обикаля България пеша и на колело. Наблюденията си от прякото общуване с народа той издава във фундаменталното си изследване „Бит и душевност на нашия народ“. „Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот“ - казва той. Първият том на книгата е издаден през 1940 г., вторият – през 1945 г. (посмъртно), а третият е изгубен в края на 1940-те години, без да бъде публикуван.
На 4 октомври 1944 г. Иван Хаджийски загива като военен кореспондент в сражение с части на СС дивизията „Принц Ойген“ в Сърбия. Нека си спомним за тънката му прозорливост и безкомпромисно описание на недостатъците в характерите на българите. Не се ли отнасят долните редове и за днешния ни ден?
Парвенющината обективно е преминаването на един или много субекти от едно по-низшо обществено положение или среда в по-висше, и то чрез скок. Психологически парвенющината се манифестира в опита и усилията за нагаждане към новата среда. Неестествеността и комичността на това нагаждане и приспособление с всичките му особености може да бъде предмет вече и на морална оценка.
Преминаването чрез скок от една низша обществена среда в по-висша и с това, преминаването от един жизнен комплекс в други, от едно самочувство в друго, в живота наблюдаваме: при новите богаташи, бюрократи, успели по пътя на лазянието и примерна служба от низши слоеве, издигането до държавнически постове от големи социални движения на хора, които никога не са вярвали и не са се готвили за това, преминаването на амбициозни таланти от ужаса и мрака на неизвестността, непризнаванието към светлината, ослепителната светлина на славата, периода на, „Доказващия се гений“; политическите ренегати, потурнаците, преминаването от робското състояние на един покоряващ се войнишки автомат към командващ пост и даже като фелдфебел, новите инженери, доктори, видни обществени личности, хора с власт над другите и пр. и пр., без да са имали семейната традиция, семейното възпитание и спонтанното органическо самочувствие за новата жизнена среда, която ги изненадва със своите искания и към която те трябва да се нагодят.
Тия скокове ние наблюдаваме не само при отделни личности. Те се наблюдават при цели партии, даже при цели народи, какъвто е случаят с нашия народ, чиято култура почти изцяло стои под знака на парвенющината.
Правейки такъв шеметен скок, преварвайки мнозина, парвенюто почва да обожествява себе си, да се смята за нещо изключително и да се отнася към другите като към стадо некадърници. Първата жертва на неговото презрение е собствената му жена, с която се е свързал, когато е бил нищо. Гледайки от достигнатия връх низините, от които е почнал, парвенюто изпитва не само естественото в случая замайване. У него се получава замайване от собствените му сили и възможности. Той почва да губи граници между възможното и невъзможното. За него да успееш значи: да желаеш и да вярваш. Поради това животът често пъти превива врата на парвенюто и то се сгромолясва със същата бързина и шум, с каквито се е създало.
Събуждайки се всяка сутрин с чувство, че влиза в приказния сън на неочаквания си успех, в душата на парвенюто клокочи неудържима радост и гордост от собствената му личност. Тази радост го разпъва. Тя е буйна, защото е първична, трябва да бъде споделена, отреагирана. Тук започва отвратителното самохвалство на парвенюто. Всеки разговор се почва, повива и свършва с новата ос на земята: „Аз“, „Аз“ и „Аз“.
Времето на цивилизацията създаде цял арсенал от средства за показ, за изтъкване силата на личността: скъпо облекло, накити, обстановка, изобщо всички предмети на лукса. Нищо по-полезно и нищо по-необходимо от това не е създавано за нуждите на парвенюто. То се хвърля върху тези средства за показ със същата стръв, с каквато се хвърля в битката за своето създаване. Но за използуване на тези средства за показ не са потребни само пари. Трябва и известен вкус. И понеже магазини за вкус няма, парвенюто тръгва да купува само с кесията си и купува само скъпи неща, и то само защото са скъпи."
Из "Оптимистична теория за нашия народ", Иван Хаджийски