Гладният и с грях ще се засити

Когато човек от семейството бил на прага на смъртта или вече го бил прекрачил, идвал грехоядецът, за да облекчи страданията му или да го избави от земните му падения, така че той да поеме по небесния път неопетнен. За целта той слагал парче хляб и чаша бира или вино на гърдите на грешния. След това изяждал хляба и изпивал течността, а заедно с тях поемал и чуждия грях.

Грехоядците често изслушвали изповедите на умиращите, за да са сигурни, че са изпълнили докрай дълга си и отиващият си е чист. Това било особено важно, когато смъртта или страданието настъпвали внезапно и грешният нямал време да се покае. Други историци предполагат, че тази традиция по странен начин имитира обичая да се раздава хляб на бедните след нечия кончина. Някои пък смятат, че тази практика подражава на еврейската традиция, при която по време на еврейския празник Йом Кипур се пуска коза на свобода в пустинята с вярата, че заедно с животното се освобождава и грешникът от неговите зли прояви.

Практикуващите тази професия били на по-ниско стъпало дори от селяните в социалната прослойка. Смятало се, че тези „злодеи“ ставали все по-лоши и мрачни след всеки „работен ден“. Всяко село имало своя грехоядец и той присъствал на всяко погребение. Те били социални изгнаници, неприети от никоя религиозна общност. За своята работа получавали нищожните шест пенса или два шилинга. Това било сделка с дявола – отричали се от душата си, получавайки в замяна парче хляб и греховете на цял един живот.

През XX век професията на греха започнала да замира. По ирония на съдбата ролята на грехоядците поели свещениците. Не са останали много доказателства от онези грешни вечери, вероятно заради езическия им произход. Едва ли някой се съмнява в срама, който са изпитвали хората тогава, общувайки с грехоядците. Вероятно това е и причината, веднъж освободили някой грешник, те никога отново да не бъдат канени в този дом.