Преди дни, по време на честването на годишнината от избухването на Априлското въстание, кметът на Панагюрище Желязко Гагов развълнува до сълзи всички присъстващи със словото си. Речта му бързо облетя социалните мрежи и събра възторга и благодарността на хиляди българи.
„Думите ми, родени от огъня на спомена за безсмъртното Априлско въстание, намериха път до сърцата ви. Получих вълна от обаждания, съобщения и послания. Разпознахте, че речта ми не беше само слово — тя беше зов. Не за спомен, а за пробуждане.
Днес, вие ми казвате, че сте си припомнили — че можем и трябва да бъдем горди българи. Че това е сила. Но думите, сами по себе си, са само искра. Трябва дело. Трябва борба – със страха, с апатията и с неверието. Но началото вече е сторено. Благодаря ви за това, че чухте сърцето ми – и отворихте своето.“ Това написа кметът Гагов в отговор на хилядите поздравления, цитира го сайтът Искра.
Предлагаме ви най-силните моменти от словото на Гагов.
„Уважаеми жители и гости на Панагюрище. Братя и сестри българи. Нека помълчим за миг, за да чуем как стене земята под краката ни, но не от тежестта на времето, а от това, че сме забравили.
Забравили сме българската сила – оная сила, с която преди 149 години тук децата гледаха към бесилките и дръвника и не трепваха. Оная сила, която караше мъже с песни в сърцето да вдигат оръжие и да го обръщат не срещу врага, а срещу страха. Оная сила, която гореше в гърдите на апостолите като безусловна съдба – Каблешков, Бобеков, Волов, Бенковски.
Техният подвиг не е просто текст в учебниците. Той е болка, кръв и огън. И ние не сме достойни да говорим за този подвиг, ако с всяка дума не усещаме въглен в гърлото си. Знамето „Свобода или смърт“ не бе от плат. То бе обет, беше възкресение, извезано от Райна Княгиня с пръсти на девойка, но сърце на светица.
Тя не само го уши. Тя го понесе през ада, през затворите, през гаврата и устоя. И редом до нея вървяха другите герои, но не с венци, а с вериги. Тодор Каблешков, написал кървавото писмо като съдбописец с кръвта на убития Медюрин. Смъртта го застигна в килията сам с куршум в гърлото по-достоен от хиляди днес живи.
Георги Бенковски, предаден от овчар и обграден в Тетевенската гора с куршум в главата.
Техният подвиг беше да обичат България с въстание – вик, изтръгнат, изтъпкан от османската власт. Тя го потуши с желязо, с огън, с дръвника тука под Спасовден в Батак, в Перущица не дойде спасението. Дойде кървава сватба с безмилостна сеч.
Домовете се превърнаха в пещи, а майките в сенки, носещи мъртви деца. Но точно от тая пепел, а не от хартия и речи, се роди свободата. Не от знамето, а от жертвата. А днес ние изгубихме всичко онова, за което те умряха. Загубихме смисъла, загубихме корена, сменихме героизма с безразличие. Убиваме невинните не с ятаган, а с безхаберие.
По пътищата на България – гробове без кръст, родители останали без сълзи, народът без съвест. Изпускаме България през пръсти и я гледаме как се дави в мълчание, в страх и в безверие. Народът ни се пръсна като шепа пепел и ние, децата на героите, се превърнахме във врата и на чуждото.
Станахме дребни сили и глухи. Забравихме да бъдем великани. Забравихме да бъдем българи. Но днес от това място – Панагюрище, бунтовният олтар, ви казвам – не е късно, но е последно. Това е последната наша България и ако ние сега не я спасим не от чужденеца, а от себе си, всяка кръв, пролята за нея, ще бъде напразна и ние ще бъдем прокълнати не от дявола, а от собствените си деца.
Затова трябва да се обединим около ново свято дело – нашите деца, защото те са България. Живеем кратко. Нямаме време за омраза за разделяне за глупава гордост. Да си стиснем ръцете един на друг, да се доверим и изградим държава с ред, със сърце, с доблест.
Такава държава трябва да оставим на децата ни и е крайно време да бъдем и работим заедно, за да научим децата ни да гледат в очите, да не се крият, да обичат земята си, езика си, рода си. Не омраза – дом да им подарим, не бягство – корен да посадим в сърцата им и да им оставим родина.
И за това дело трябва да станем по-смели от онези апостоли през 1876. Да бъдем по-решителни, защото викаме не към смъртта, а към живота. Да бъдем поддръжки, защото вместо оръжия трябва да въздигнем духа си. Нека бъдем онези, които пренасят пламъка на героите. Нека бъдем онези, които се наричат не потомци, а наследници. Нека нашите деца не четат за свободата, а живеят в нея. И тогава, само тогава, можем да кажем на Каблешков и на Бенковски:
„Вие не умряхте напразно Вашият пламък още е в нас а тук в Панагюрище преди и завинаги. Свободата не мълчи! Да живее българският дух! Да живее България!“
