Илюстрация: Национален военноисторически музей
Честит празник на храбростта и духовната мощ на патриотизма, скъпи приятели! Сред най-пълнокръвните разкази за войната в българската литературна съкровищница са тези на Йордан Йовков. За великия майстор на словото разказва екипът на Националния военноисторически музей в поредицата си „Войната през очите на твореца“. Днес входът в музея е свободен до 17 ч.
Йордан Йовков (1880 - 1937) участва и в трите войни, които България води за своето национално обединение. По време на Първата балканска война е назначен за командир на рота в 41-ви пехотен полк и участва в кръвопролитните боеве край Кайпа, Одрин и Чаталджа. Сражава се на фронта и в Междусъюзническата война, когато е ранен в битка с гърците.
По време на Първата световна война той отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, а след това е назначен за военен кореспондент на вестник „Военни известия“. Така писателят опознава войната и в двете ѝ лица – на фронта, и в тила, познава я чрез преживяното и изпитаното в окопите и сраженията.
Йовков започва да публикува произведенията си на военна тема от началото на 1913 г. в списание „Народ и армия“. До 1917 г. разказите и очерците му се появяват и по страниците на „Звено“, „Съвременна мисъл“, „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. След това са включени в самостоятелно издадените му авторски сборници „Разкази“, т. 1 и т. 2 – издания на Щаба на действащата армия.
Нека на този светъл празник, носещ заедно с гордостта от светлото минало на Родината ни и горчивите нотки от героичните загуби на толкова много човешки животи, си припомним част от разказа на Йовков „Последни римляни“.
Всякога миналото ни се струва по-мило и по-хубаво, защото е вече минало. Дори най-нетърпимите физически болки, най-трагичните душевни кризи стават приятни и свидни отпосле, като спомен. Може би и тия хора, които принадлежат вече на миналото, да ни се виждат именно затова по-значителни, по-велики и по-характерни. Може би. Но аз мисля, че все пак в нашето минало, в епохата на черковната и политическа борба има личности, заобиколени с ореола на светци, хора със силни и широки души, с любящи сърца. Някакви великани, които се издигат над безименното множество, и тогава, и днес тъй високо и гордо, като вековните дъбове над храстите, на една гора.
Те бяха многобройна фаланга от железни борци, които, получили сякаш от самото провидение голяма и тежка мисия, трябвало е да имат добродетели и качества по-големи от тия на обикновените смъртни. Из безутешния хаос, който е покривал като тъмна, беззвездна нощ цялата страна, трябвало е да се създаде и да се изгради сградата на новия свободен и културен живог. И с усилията и смелостта на титани, които градят кула, за да стигнат небето, те почват своя тежък, упорен труд, горди и вдъхновени от съзнанието, че за да бъде тая сграда трайна и здрава, те, както говори и народното предание, трябва да вградят в нея и собствените си души. Те работят. Виждаме ги приведени над книгите в тишината на безсънни нощи, вдъхновени учители сред възторжените и пламенни души на младежи, войводи под кървави знамена в усоите на Балкана, бродящи апостоли от село на село и от град на град. Виждаме ги с оковани ръце да отиват спокойни и горди към бесилките, в безумно отчаяние да разбиват сами главите си о тъмничните зидове, да тъгуват и креят сред горещите пясъци на Анадола. А в душите на всички гори едно-едниствено чувство, искрено, силно и свето, като религиозен екстаз: безкрайната обич към родната страна.
Често, когато съм чел някои документи от това велико минало, бивал съм трогвай до сълзи от тая беззаветна до себеотрицание обич. И тоя странен език, изпълнен с руски и черковнославянски думи, ту наивен и безхитростен, ту несръчно риторичен — всякога, когато се спомене отечеството, дългът и обичта към него, изведнъж тоя старинен език става необикновено хубав, топъл и лиричен, добива сякаш ритъма и музиката на народна песен, задушевността на молитва, вдъхновението на химн. Отечество! Какъв дълбок и мистичен смисъл е имала тая дума в тия отколешни дни!
Миналото е по-мило, по-хубаво. Струва ми се, че някога е имало хора, които по-силно, по-искрено и дълбоко са обичали своята земя. От тях днес малцина са живи. Но когато случайно се появят някъде кого не поразяват те с величието и благородството, което грее на лицата им — отразените лъчи на една чиста душа, чиста като снежната белина на косите им. Те се явяват понякога сред суетните и празни множества, отчуждени и самотни, строги паметници на миналото, явяват се с бавната, мълчелива походка на оживялата каменна статуя на Командора. Те са малко. Като уморени работници, след тежък труд те си отиват един след друг, в сиянието на един светъл заник, отиват си с гордото величие на последни римляни.
Аз бях се върнал и незабелязано се озовах отново пред драпираната с черно къща. Вратите все още зееха отворени, оставени сякаш тъй от самата смърт. Някъде вътре, където водеше хладният и тих коридор, в мрака и тишината на някоя стая, сред трепетния пламък на свещите, лежи сега старият покойник. Иска ми се да вляза. Бих влязъл, ако не мислех за учудените и въпросителни погледи, които срещат всеки непознат. Но аз бих искал да видя това лице, бледно и тихо, със застиналото спокойствие на сън и на почивка, спокойствие, което може да положи само съзнанието за честно изпълнен дълг. Сега там трябва да ходят предпазливо, да приказват тихо. Нали не трябва да се смущава сънят на тоя, който е бдял през цял живот?
