Худ. Франк Уилбърт Стоукс, Музей на американското изкуство „Смитсониън“
Полярните региони от векове са били смятани за земи на загадки, за леговище на езотерични явления и необясними факти. Но откъде идва това вярване и защо дори западните учени я приемат насериозно? През 2012 г. Фред Луси от Университета в Кеймбридж публикува статия по темата в BBC.
Исторически факти
През 1845 г. Джон Франклин тръгва от Англия, за да открие легендарния Северозападен проход през Арктика и никой не го е виждал оттогава. Заедно със 134 мъже на борда на два кораба, той изчезва в безкрайната бяла тишина.
В следващите години са предприети множество спасителни експедиции, които откриват няколко тела. Някои от мъжете явно са се опитали да вървят на юг към Канада след две години, прекарани в капана на замръзналия ад, но са загинали по пътя.
Според доклади на местни инуити, последните останали хора от експедицията са нарязали мъртвите си корабни другари и са се опитали да ги сварят в казани. През 1992 г. съдебномедицински разследвания на телата потвърждават този краен канибалски акт. Но Джон Франклин и неговите кораби никога не са открити.
Това е най-старата и най-ужасяващата от полярните мистерии – мечти за героични открития, превърнали се в кошмар.
Според д-р Шейн Маккористин, историк в Института за полярни изследвания „Скот“, това е върховен момент за неземния, спектрален статус на полярните региони в колективното съзнание на Запада. Според него това е вдъхновило всичко – от готическа литература до психически прокламации.
„Традиционният исторически подход към полярните изследвания се съсредоточава върху героичната епоха, разказите за слава и доблест. Повече ме интересуват нещата, които изследователите споменават накратко или потискат – сънища, кошмари, халюцинации, преживявания на нещо зловещо“, казва Маккористин.
И допълва: „След изчезването на Франклин, колективната тревога се предала на цялата Империя. Ураган от ясновидска дейност започнал да запълва информационната черна дупка с разкази за хора – често млади жени – които имали видения с Франклин.“ Съпругата на загиналия редовно посещавала сеанси в Лондон.
„Пророчицата от Болтън“
„Момичето, известно като „пророчицата от Болтън“, сипе много откровения за изследователя през 1849 г. То използвало останки от косата и почерка на Франклин, за да се „пренесе“ в Арктика и да говори с него. Ясновидката описва вярно външността му, разказва за леда, за чудните животни и „много странно изглеждащите неща“, а веднъж дори имитирала как Франклин пие рибено масло“, описва старите хроники Маккористин.
Според него пресата се възползвала от нездравия интерес на хората към изчезването и здраво напомпала темата с нови и нови изказвания на други екстрасенси. В съзнанието на обществеността се създало впечатление за Арктика като за един сумрачен духовен свят.
Необяснимите явления
Маккористин е запленен от тъмната страна на белите континенти, като например необяснимите явления, за които мнозина разказват, докато преживяват Северното сияние. „Хората описват пърхащи, шумолящи звуци, идващи от далечното небе. Науката ни казва, че това не може да е така, но местните хора от стотици години са приемали тези явления за звук на мъртви души“, казва историкът.
„Колкото и западните изследователи и учени да възприемат чисто емпиричен подход, опитвайки се да развенчаят местните вярвания, винаги има нещо, което не могат да обяснят, което ги дразни и преследва.“
Маккористин планира да анкетира членовете на полярните изследователски групи за техните сънища и суеверия, преди и по време на престоя им на полюсите. Кръвните изследвания на изследователите ще бъдат анализирани, като се започне с експедицията „Шакълтън Епик“ след няколко месеца (става дума за пролетта на 2013 г. - бел.ред.).
Безмълвното присъствие на мълчаливеца
„Когато смесите екстремни пейзажи със сложни човешки същества, могат да се случат странни неща. Например по време на похода на Шакълтън през Южна Джорджия по време на известната му антарктическа експедиция и тримата от екипа съобщават, че през цялото време усещат присъствието на допълнителен, четвърти човек близо до тях.“
Това чувство за „присъствие“, за отвъдното, е нещо, към което шаманите на коренното арктическо население се докосват от векове, използвайки състояния, подобни на транс, и сънища, за да предсказват времето, перспективите за лов и да общуват с мъртвите. Както посочва Маккористин, тези древни традиции – и ясновидската експлозия след изчезването на Франклин – са „на една и съща равнина на човешкия опит“.
За Маккористин полярните региони са области, където презрителното западно отношение към сънищата може да се размие: „В традиционните общества, включително коренното арктически население, сънищата са важен източник на информация – обсъждат се още сутрин.“
Всъщност, самият Шакълтън разказва какво е сънувал на 22 години: „Сънувах, че стоя на моста в средата на Атлантика и гледам на север. Беше обикновен сън. Струваше ми се, че си дадох клетва, че някой ден ще отида в земите на леда и снега и ще продължа, докато стигна до един от полюсите на Земята, края на оста, около която се върти голямото кълбо.“
