примерно изображение: iStock
Надниквайки в джунглата от микроби, които живеят в нас, изследователите се натъкнаха на нещо, което изглежда е цял нов клас вирусоподобни обекти. „Това е лудост“, коментира клетъчният биолог от Университета на Северна Каролина Марк Пейфър пред Science Magazine. „Колкото повече гледаме, толкова повече луди неща виждаме.“
Тези мистериозни части от генетичен материал нямат откриваеми последователности или дори структурни прилики, известни на други биологични агенти. Биологът от Станфордския университет Иван Желудев и колегите му твърдят, че тяхното странно откритие може изобщо да не са вируси, а изцяло нова група от същества, които могат да помогнат за преодоляване на древната пропаст между най-простите генетични молекули и по-сложните вируси.
„Обелиските се състоят от клас различни РНК, които са колонизирали и са останали незабелязани в човешки и глобални микробиоми“, пишат изследователите в научното си съобщение. Наречен на силно симетричните пръчковидни структури, образувани от неговите усукани дължини на РНК, генетичните последователности на обелиските са с размер само около 1000 знака (нуклеотиди). Всъщност тази краткост вероятно е една от причините учените да не са ги забелязвали преди.
В проучване, което все още предстои да бъде рецензирано, Желудев и екипът му претърсили 5,4 милиона набора от данни на публикувани генетични последователности и идентифицирали почти 30 000 различни обелиски. Те се появили в около 10 процента от човешките микробиоми, които екипът изследвал.
Те успели да изолират един вид клетка гостоприемник от нашия микробиом, бактерията Streptococcus sanguini s – обикновен микроб в човешката уста. Обелискът в тези микроби имал верига с дължина 1137 нуклеотида.
Като оставим настрана въпроса за източника на обелиските, всички изглежда включват кодове за нов клас протеин, който изследователите са нарекли Oblins. „Тези елементи може дори да не са „вирусни“ по природа и може да приличат повече на „РНК плазмиди“, заключават учените.
Това изследване е качено в масива за предпечат bioRxiv.
