Булгерия на Апенините
Една експедиция по пътя на предците ни в Италия. По стъпките на кан Алцек и богомилите
Проф. Попхристов и още 7 автори на Списание 8 можете да срещнете на 11 февруари в кино „Люмиер“ по време на целодневното събитие "Списание 8 НА ЖИВО". Повече информация за срещата вижте тук.
Тръгваме по пътя на предците ни в Италия. Много са легендите и преданията за пристигането и присъствието на българите на Апенинския полуостров, познати са ни множество названия на местности и градчета, които ни навеждат на мисълта, че там са живели българи… или само са минали оттам? Местни хора разказват различни неща, доста италианци са скептични, други откровено отричат българския принос. Но не липсват и факти, именно тях ще проследим и ще се опитаме да подредим пъзела.
Кои сме ние? Група ентусиазирани българи, тръгнали на пътуващ семинар в търсене на парчета от истината. Ето ни в района на езерата – Комо, Изея и Лаго ди Гарда. Пътят ни води през селища с интересни имена – Булгорело, Булгарограсо, Булгаре, Варна. Спираме на бензиностанция и питаме за произхода на названието „Булгорело".
- Ами… май някога тук са се заселили българи. Ей там, в малката къща до църквата, живее един старец, той знае тези работи.
Старецът е болен, не му се приказва много.
- Тук още през VI век са живели българите. Дошли преди лангобардите на Албоин, после се оттеглили обратно към планините. Дошли пак, вече с лангобардите… всичко това съм го описал в книгата.
- Може ли да я видим?
- Нищо не ми остана, след като се преместихме в тази къща, но в библиотеката я има. – И старецът изчезва почти толкова неочаквано, колкото се появи.
„Булгерия" - звучи в главите ни по пътя към библиотеката. Уви, оказва се затворена, но на помощ идват факти от историята – папа Григорий Велики (540-602 г.) по повод установяването на папската власт в Северна Италия споменава, че там живеят българи, дошли „в земите под Алпите още преди завоеванията на лангобардите" - преди 20-21 септември 569 г., когато според епископ Марий Аваншски започнало настъплението на лангобардите в Италия. Няма запазен документ за присъствието на българи преди лангобардите, но косвени доказателства се намират – Комес Марцелин пише, че в 495 г. българите разорили Тракия.
Българи в долната земя
„Манасиевата хроника" подкрепя това твърдение: „По времето на цар Анастасий българите започнаха да поемат тази земя, като преминаха при Бдин, а преди това започнаха да завладяват долната земя Охридска, а след това и цялата тази земя. От тръгването на българите изминаха 870 години." Тоест: значи 475 г. Щом в средата на V век българите вече са завладели „долната земя", е напълно възможно до средата на следващия, към 550 г., да са вече в Северна Италия. Идват и сведенията, че през 535 г., когато византийският военачалник Велизарий нахлува с войските си, в състава им има масагети и наемници българи.
Има потвърдени сведения, най-вече от папа Григорий Велики, че в 560 г. в Салусола е роден блажени кардинал Пиетро Булгаро (Петър Българина), починал в Рим през 605 г. Неговата фамилия се е заселила в Италия много по-рано в областта Верчели, където са се занимавали с обработка на вълна.
„Булгерия" - все още звучи в главите ни, докато пътят продължава на юг към Милано, Верчели и Верона. Тук историята заговаря с повече факти – лангобардите идват начело с Албоин (568-572 г.), с тях са алани, българи, сакси и др. Албоин бързо завладява голяма част от Северна Италия и във Фриули основава първото лангобардско княжество. През 569 г. са покорени Милано, Верона, Виченца и Верчели. Съюзническите племена също търсят земя и я получават, затова охотно служат като наемници. Българите като много добри войници се радват и на специални привилегии – канове се назначават начело на херцогствата. В документ от 583 г., запазен във Ватикана, се казва, че на българите от Верчели се разрешава да запазят „крепостните си владения, замъка, наречен Булгаро, езика и странната си религия – тези хора вярват в Светлото и Тъмното". Значи българите остават по тези места като уседнало население – имат крепостни имоти, не са там като номади. Имат и самочувствие – запазват си езика. И още по важно – имат етносно самосъзнание, защото в християнизирана вече Италия те отстояват и своята „странна религия"…
Пристигаме във Верчели. Замъкът стои, но не се казва Булгаро, а го знаят като замъка на Казанова. Днес е собственост на фамилия от Торино, която го е преименувала, за да го превърне в луксозно място за сватби... Но времената се менят.
Настават трудни години за Албоин – много от хората му измират от болести, особено около Равена заради блатистите места.
Владетелят попълва войската си с българи… и противно на това, което се говори за тях – наемници, чергари, те се оказват чудесни земеделци и облагородяват блатистите места. Така край Равена все повече се чува думата „булгари". Районът на Верона пък става административен център, отново с българско присъствие.
През периода на завладяване на Италия лангобардите воюват често с византийците, особено за крепостта Тичино. Българи има сред лангобардите, но и във византийската армия като наемници. След оттеглянето на византийците те остават, както често се е случвало в онези времена. Но никога не се смесват с уседналите гърци.
Българите следват завоеванията на Албоин и в Ивреа, Торино и Новара. Така през средните векове територията от Олона до Новара е наречена Булгария.
Желязната корона
Пътят ни продължава на юг. И ето че освен „Булгерия" в главите ни зазвучава и една легенда: как първите лангобардски крале били коронясвани със специална желязна корона. Толкова ли не са имали по-благороден метал? Имали са. Но според легендата желязото за лангобардската корона било от един от пироните, с които бил прикован Иисус Христос. Лично папа Григорий Велики го подарил на принцеса Теодолинда, дъщеря на баварския херцог Гарибалд I и лангобардска царица. Нейна е идеята за желязната корона с надпис: „Крал на цяла Италия". Пази се и до днес в катедралата „Сан Джовани" в Монца. По ирония на съдбата последният владетел, коронясан с нея от папа Адриан I, е Карл Велики, който през 774 г. слага край на Лангобардското кралство.
През 631 г. крал става зетят на Теодолинда – Ариоалд, стигаме до един от най-спорните моменти, свързани с българските преселения в Италия. Изворите говорят за 9000 българи, водени от Алциок, които напуснали Аварския каганат и се заселили в Бавария. Там се случила трагедия – по искане на крал Дагоберт, зет на аварския каган, една нощ българите били подло избити, а оцелелите успели да избягат към Равена.
Въпросът е кой е този Алциок. Дали не е Алцек? Споровете са разгорещени, но изкристализира убеждението, че става дума за двама различни водачи на българите. Според Павел Дякон (историк и теолог от VIII век) българите пристигнали в Италия след 660 г., водени от Алцек, а според Теофан Изповедник (ок. 760 г.) Алцек е петият син на кан Кубрат и се заселва при лангобардите по времето на Гримуалдо в района на Молизе. Това „пристигане на българите на Алцек" става цели 30 г. след клането по искане на Дагоберт.
Алцек и Ромуалдо
Вече сме в Молизе, Централна Италия, движим се по пътя на алцековите българи.
Херцог Ромуалдо, въпреки гостоприемството си, отказал на българина да запази титлата си „кан", защото гледал на Алцек като на наемник. Дал му титлата „гасталд", която според Павел Дякон била равна на „кралски чиновник". За това говори златен пръстен, намерен край Виценте, с надпис: „херцога гасталд Алцек".
Алцек трудно преглътнал това, местните жители чували как хората се обръщат към него с „кан" и понеже това им звучало като „cane" (италианската дума за куче), започнали да го наричат Кучето. В отговор Алцек поставил на щита си куче, което обаче повече приличало на вълк. А това е свещено животно за някогашните българи, свързано с ритуал на висше посвещение, в който се преработва злото на добро.
В началото местните хора се отнасяли с подозрение към българите, но после се впечатлили от тяхната твърдост и смелост, особено след като поели ролята на защитници на местното население от пиратските нападения. Уважението нараснало още повече, когато се разбрало, че новодошлите не са византийци, а хора със знатен произход. Новопристигналите владеели напреднали техники, построили крепост, проявили се и като удивителни земеделци. Българите не само не измрели в негостоприемните блатисти места, а ги превърнали в градина – пресушили блатата, като построили отводнителни канали, и засели ориз.
И днес италианците смятат, че оризът е дошъл след походите на Марко Поло в Китай, а истината е, че първи започнали да го отглеждат българите. Те донесли със себе си и един сорт много издръжливо жито – сараголета (жълто жито), отглеждано и до днес в областта Кампобасо. Много напомня на лимеца, типична наша зърнена култура още от тракийско време.
Български килии
Постепенно Алцек успял да постигне автономия за традиционните български култове, за администрацията и съда. Българите били „войнствени, но справедливи". В далечна Италия се възродила приказката, казана векове по-рано: „Българите бяха някога най-справедливият от всички народи и затова градовете и племената се присъединяваха към тях доброволно" (Ватикан – „Аноним на Хазе").
И ето как „Булгерия" зазвучава с нова сила в нас, когато започваме да се изкачваме по тесния път в едноименната планина към селището Челе ди Булгерия, документирано с това име още в карти от XIII век. На малко пространство тук името се е съхранило в поредица названия – в планината Булгерия, която прилича на прилегнал лъв, във връх Булгерия (1225 м) и в названието на селището. „Челе" означава нещо като „килии", откъде идва това, очакваме да разберем от нашите домакини. Вълнуваме се от предстоящата среща… и се объркваме по пътя. Звъним за инструкции и изпращат кола да ни посрещне. От малък фиат излизат усмихнати младежи, не по-малко развълнувани от нас, и ни повеждат.
Спираме пред самия град, младежите недоумяват защо... После се засмиват приятелски, когато виждат как се тълпим да снимаме табелата – Celle di Bulgheria.
Местните жители ни очакват и ни махат, когато нашият автобус, грамаден за техните малки улички, дефилира по централния булевард. Спираме. Няколко жени ни сочат да слизаме. Събираме се на малко площадче и се появява достолепен господин с бяла коса. Сърдечно се ръкува с нас и се представя – Паскуале Карели, местен човек, изкушен от историята на своя град. Всички се обръщат към него с „доторе", защото е висшист - лекар.
Домакинът започва да ни разказва за българите, за това как пристигнали в този див край и го облагородили, как били прекрасни воини и станали защитници на цялата околност, как всички ги уважавали и се съобразявали с тях – българите, водени от Алцек. Те донесли своята религия и своите обичаи, нарекли планината над града Булгерия.
Тук заварили издълбани в скалите килии, според едни оставени от гръцки монаси. Друга теория твърди, че са направени от втората вълна български заселници – богомилите, бягащи от Сицилия след превземането є от арабите. Дошли по тези места, защото знаели, че тук живеят българи, подобно на исихастите направили килии за молитви в планината. Коя от теориите е вярната, остава неясно, но е факт, че заради тях нарекли града Celle.
Сеньор Карели говори задъхан от вълнение, разпалва се все повече, когато вижда нашите реакции – емоционално е да слушаш толкова позитивни неща за предшествениците ни, и то в тази далечна част на Италия.
Добър урок
Да чуваш думите „булгари", „България", „Алцек", споменавани отново и отново, без колебания… Нашият домакин не спира да изрежда подробности, изненадва ни с познания, които далеч надминават нашите очаквания. Разказва за многото превратности в съдбата на града, за героизъм и доблест, за достойнство и чест, за твърдост и непреклонност. Започваме да се чувстваме повече българи, когато в това забравено от Бога място срещаме хора, които не просто не са забравили произхода си, а се гордеят с него. Звучи като добър урок за всички нас. Редят се векове и събития, имена на хора, слушаме очаровани и горди. В Италия имало няколко селища с името Celle и за да го отличат от всички останали, жителите решили да прибавят това di Bulgheria заради планината.
Домакинът решава, че е време да ни разведе из града, и ни повежда по тесните улички. Сочи старите постройки, камбанарията на църквата, първото училище. Разказва ни за въстанието, което вдигнали жителите срещу местната власт, избили ги всичките и събрали черепите им накуп. Години по-късно тези черепи заварил Гарибалди, пристигайки с четата си от морето.
Планината пано
Малкото площадче е увенчано от църквата, тя изглежда огромна за мащабите на града. Влизаме… и ахваме – църквата е католическа, цялата бяла с много бели цветя, красива, голяма и в същото време много интимна. Има и орган. По пътя дотук видяхме много красиви катедрали, но такава бяла – никъде. Нашият гид ни разказва историята є – през XVI век градът бил покосен от чумна епидемия, починали много хора и жителите започнали да се молят на света Богородица за спасение. Било месец август… и изведнъж посред бял ден в горещото лято завалял сняг, покрил целия град с бяла покривка и чумата изчезнала! В чест на това чудо построили катедрала, която нарекли „Санта Мария дела Неве" – „Снежната света Мария". Всеки август тук празнуват своето спасение с шествие със статуя на снежнобялата света Мария. Д-р Карели ни показва изключително интересен езически барелеф, намерен при строежа на църквата, твърди се, че е от времето на атлантите.
Идва ред и на личната му история – баща му бил майстор на органи, направил прекрасния музикален инструмент в местната църква и още много други из Италия. Сега синът му продължава традицията.
Разказът може да продължи дълго, но ние трябва да следваме своя път. Поднасям подаръци от името на групата ни. Книгите особено радват д-р Карели, казва, че ще ги поставят на видно място в местната библиотека. Идва ред на малка кутийка, кътана през целия път - пръст от България. Той поривисто хваща двете ми ръце…, а неговите треперят. Опитвам да „покрия" емоцията му, питайки: „Вие какъв се чувствате сега – италианец или българин?". Но вместо да туширам емоцията, той замълчава и… се разплаква. Някои от нас също, прегръдката не помага. В църквата настава тишина, изпълнена с емоция.
И точно когато решаваме да се сбогуваме, Джанфранка ди Лука - една от жените, които ни посрещнаха, казва:
- През 1985 г. дойде българският посланик Райко Николов - беше много вълнуващо. Преди 2 години неговият син, сегашният посланик Марин Райков, отново беше наш гост, аз бях сред хората, които го посрещнаха. И ето, сега се появявате вие – такава голяма група. Много съм радостна. Заповядайте на малка почерпка!
Невъзможно е да откажем. Младежите, които ни посрещнаха, ни повеждат отново. Спираме пред малка сграда, информационен център, построен по европейски проект. Вътре ни чакат много местни хора и двайсетина младежи. Усмихнати и някак срамежливо притеснени – нашето присъствие е истинско събитие. Подготвили са изненада – точно срещу нас са поставили фотопано, което показва планината Булгерия. Толкова питахме за нея, а все не можехме да я видим добре, скриваха я къщите, плъзнали по склона є. Ахваме и, естествено, се подреждаме отпред за снимка. Нашите домакини търпеливо изчакват и се подсмихват. И точно когато сме заели позиция, казват: „Нали искахте да видите планината… Ами ето я!". И в този момент дърпат пердетата и… склоновете са пред нас. Булгерия, истинската, точно като на фототапета. Домакините поднасят домашно приготвени сладки и малки пици (в Италия сме, все пак), следват подаръци за всеки – кутийка с дипляни, снимки и рекламни материали.
Алцек в Булгерия
Разказват ни, че през 1986 г. свещеникът дон Пепино Каталдо се заел с изследването на българските корени. Използвайки 50 източника, той доказал, че алцековите българи през VII век били 4-ото българско преселение, а първото отпращал още към 452 г. Припомнят ни и идеята на посланика Марин Райков за поставяне на паметник на Алцек в града.
Цитират сеньор Амантея – кметския им комисар, който през 2014 г. казал: „Защо да не възродим паметта на Алцек? Опазиш ли паметта, ще опазиш и културата."
Намесва се нашият доскорошен гид Паскуале Карели:
- Знаете ли, много бихме искали да имаме паметник на Алцек, не можете ли да ни изпратите? Ние не знаем как е изглеждал той, ще го поставим в центъра на града!
Идва ред на младежите, разказват, че някога имали състав „И булгари" (българите) и ни питат имаме ли танцови групи с български носии.
- Естествено, имаме много такива.
- Много бихме искали да видим вашите – казват младежите, - защото и ние имаме състав с традиционни носии… приличат ли си с вашите?
Започва разговор за обичаите с повтарящи се сюжети - символичното „крадене на булката" преди сватбата, много от семейните ценности като уважението към майката, скромността, пестеливостта и гостоприемството.
Спонтанно се ражда идеята да изпеем нещо на нашите домакини. Излизаме навън и запяваме „Моя страна, моя България". Планината над нас я подема. Сълзи се стичат от очите на всички – българи и италианци.
Младежите ни съпровождат до края на градчето, в една от колите са се натъпкали седмина, махат ни през прозорците.
В Челе ди Булгерия оставихме не само пръст от България, но и част от сърцата си.
ПОБРАТИМЯВАНЕ
Връщаме се в България и започва търсенето на още информация. През 1933 г. Жийка Бобич пише в италианско списание за много бележити личности от български произход от идването на Албоин, та чак до пристигането на Алцек. Царица Йоанна, съпругата на цар Борис III, също проявява интерес към българските имена в Италия. По нейно настояване Д'Амико ги изследва упорито и на базата на откритията му е направена и карта с българските топоними - над З00.
После се заехме да подкрепим идеята за паметник на Алцек в Челе ди Булгерия. Намерихме точните хора – фирма „Трежър България" прегърна идеята и паметникът вече се изработва. Посланикът ни се ангажира с процедурите, получихме пълно съдействие от кмета г-н Джино Марота.
Роди се и още една идея – да се побратимят Велики Преслав и Челе ди Булгерия. И тя вече е близо до реализация. Някога векове наред на Апенините е звучало гордо името „Булгерия". Днес отново ще зазвучи, този път заради прокарването на духовен мост между една от древните столици на България и града, запазил до днес името на народа ни.
Някогашните ни предци не са се срамували да се наричат българи, да отстояват езика, религията и културата си. Напротив – откъдето минавали, оставяли знаци за своята същност, оставяли имената на родовете и на държавата си. Име, което с хилядолетия не са променили, а пазели като нещо свещено, защото то е било много повече от белег на идентичност – сакрална същност, позната по света. Вярно е: „опазиш ли паметта, ще опазиш и културата".
Материалът е публикуван в брой 3/2016 на Списание 8.
Сърцето има свой мозък
Някои от невроните в сърдечната нервна система имат свойствата на пейсмейкър
Обявиха победителите в 37-те годишни награди „Най-доброто от новото“
Шлем за добавена реалност е на върха на класацията на Popular Science
Физиците откриват призрачни частици в експеримент с тъмна материя
Хипотезата е, че тъмната материя може да е заобиколена от плътни облаци от неутрино
Учените смятат, че е по силите им да прихванат съобщения между извънземни
Възможно е новият метод да открие теснолентови радиосигнали
Най-старата азбука в света е открита върху древен малък цилиндър
Това е своеобразен глинен етикет на предмет за подарък
Малък робот в мозъка ще се задейства от мисли
Обещаващ експеримент с хлебарки дава фантастични резултати
Три безсмъртни същества живеят на Земята
Някои връщат времето назад, други просто не остаряват
Хамстерът като растение
Учени от Япония твърдят, че успешно са създали фотосинтезиращи животински клетки
Астероид удари Земята часове след като беше открит
Това е третата космическа „атака“ за 2024 г
За първи път в света клониран чернокрак пор роди здрави бебета
Зоолозите се радват, че са спасили един застрашен вид
Откриха черна дупка рекордьор по погълщане на материя
Масата й е 7,2 милиона пъти по-голяма от масата на Слънцето
„Вояджър 1“ отново даде сигнал към Земята от 24 милиарда километра
Връзката с апарата беше прекъсната, но той се самопоправи с недействащ от 1981 г. хардуер
Преживяванията близо до смъртта групирани в седем основни теми
Оцелелите от сърдечен арест имат спомени от реанимация, усещания за страх и преследване, както и осъзнаване на случващото се
Осъзнато сънуване
Двама души, спящи далеч един от друг, установиха връзка в първи по рода си експеримент
Изкуствено създаденият страх ни е полезен
Защо хората обичат да се плашат и търсят ужасни преживявания