Добрият самарянин, худ. Якоб Йорданс
Ювал Ноа Харари e израелски професор по история и автор на международния бестселър „Sapiens. Кратка история на човечеството”. Роден е на 24 февруари, 1976 г. Преподава в Катедрата по история на Еврейския университет в Ерусалим. Избрахме за вас един етичен казус от книгата на Харари „21 урока за 21-ви век", който измъчва големите умове на човечеството от столетия. Нека поразсъждаваме заедно: вие винаги ли прилагате на практика всичко научено в различните духовни практики, философски парадигми и религиозни вярвания, към които се придържате? На импулса ли сте подвластни или успявате да приложите наученото в критичен момент в действие?
Един от най-противните експерименти в историята на социалните науки е извършен през декември 1970 г. с група студенти от Духовната семинария в Принстън, обучавани за свещеници в Презвитерианската църква. Всеки студент трябвало да стигне бързо до една отдалечена аудитория и да започне разговор за притчата за добрия самарянин.
В нея се разказва как един евреин, пътуващ от Йерусалим за Йерихон, бил ограбен и пребит от престъпници, които го оставили да умре край пътя. След известно време минали един свещеник и един левит, но и двамата не обърнали внимание на мъжа. За разлика от тях, един самарянин – член на секта, презирана от евреите – спрял, когато видял нещастника, погрижил се за него и му спасил живота. Поуката от притчата е, че за заслугите на хората трябва да се съди по поведението им, а не по тяхната религиозна принадлежност или по философските им възгледи.
Ентусиазираните млади семинаристи се втурнали към аудиторията, разсъждавайки по пътя как най-добре да обяснят поуката от притчата. Но провеждащите експеримента сложили на пътя им дрипав мъж, който седял изнемощял до една врата, с клюмнала глава и затворени очи. Щом минавал някой от нищо неподозиращите семинаристи, „жертвата“ кашляла и пъшкала жално.
Повечето от студентите дори не спрели да попитат мъжа какво му е, камо ли да му предложат помощ. Емоционалният стрес, породен от изискването да стигнат възможно най-бързо до аудиторията, заглушил моралното задължение да помогнат на непознат в беда.
Човешките емоции загърбват философските теории в безброй други ситуации. Това превръща нравствената и философската история на света в доста потискаща приказка за чудесните идеали и съвсем не идеалното поведение. Колко са християните, които наистина обръщат другата буза, колко са будистите, които наистина надмогват егоистичните си натрапчиви идеи и колко са евреите, които наистина обичат ближния си като себе си?
Това е точно начинът, по който естественият подбор оформя Homo sapiens. Като всички бозайници, Homo sapiens използва чувствата си, за да взема бързо решения на живот и смърт. Ние сме наследили своя гняв, своя страх и своята похот от милиони предци, всеки от които е преминал през най-суровите контролни тестове на естествения подбор.
За съжаление, това, което е било добро да оцелява и да се възпроизвежда в африканската савана преди милиони години, не допринася непременно за отговорното поведение по магистралите през XXI в. Разсеяни, ядосани и нетърпеливи шофьори убиват над един милион души в пътни катастрофи всяка година.
Може да изпратим всички наши философи, пророци и духовници да проповядват етика на тези шофьори, но въпреки всичко на пътя ще надделеят емоциите на бозайника и инстинктите от саваната. Съответно семинаристите, втурнали се в надпревара, няма да забележат хората в беда и шофьорите в кризисно състояние ще премажат злочести пешеходци.
Противопоставянето между семинарията и пътя е един от най-големите практически проблеми в етиката. Имануел Кант, Джон Стюарт Мил и Джон Ролс могат да седнат в някоя уютна университетска зала и да обсъждат теоретичните проблеми на етиката, но дали техните заключения ще бъдат приложени от стресирани шофьори, изпаднали в ситуация, в която секундата е от значение?
Из „21 урока за 21-ви век", Ювал Ноа Харари
