Никога повече обидена, наранена, оскърбена, виновна, недооценена

На пръв поглед ще кажете - каква пък е толкова разликата между тези твърдения? Но всъщност това обръщане ви позволява да направите поредица улесняващи живота предположения.

Болката и негодуванието са си наши лични преживявания, силно субективни. Страдаме, защото сме убедени, не всеки в нашата болезнена ситуация е изпитвал същото като нас. Мислим, че нашите емоционални проблеми винаги са най-силни и дълбоки. Допуснете, че в момента никой не ни прави нещо страшно, а просто ние отговаряме с болка при проявата на каквото и да било, свързано с нашия предишен опит.

Едва ли човекът срещу нас целенасочено се е заел да ни наранява, чак толкова специални не сме. Едва ли човекът иска да ни причини гняв и болка, а просто прави или не прави нещо по свои собствени причини, живял е по-малко от нас, опитът му е по-малък, може би не осъзнава, че това е неприятно или болезнено за нас.

Най-важното е да знаем, че не е нужно да чакаме или да се борим другият да спре да ни наранява или обижда, че е в нашата власт да спрем това: преместете се на правилната дистанция, отидете на психотерапия, натиснете бутона ПАУЗА.

Проблемът е, че това разбиране ще спре нашата игра на насилник и жертва и ще трябва да се движим напред сами без хленч и истерия, да вземаме решения и да пристъпваме към действия самостоятелно. 

А колко лесно ни беше, когато обвинявахме на воля всеки и всичко...

В отговорността за чувствата ни също работят закони и един от тях е: ако се чувствам добре, значи съм добре, а ако не - вината си е моя.

Често казваме: нараниха ме, обвиниха ме, обидиха ме. Но обикнаха ме, направиха ме щастлив/а, благодариха ми (накараха ме да почувствам любов, щастие, благодарност) казваме рядко и/или иронично, а за някои подобни ситуации изобщо нямаме думи или избягваме да говорим. Защото когато става въпрос ние да изпитваме любов, благодарност, щастие, интерес - тогава говорим в първо лице единствено число. Но когато чувстваме болка, обида, гняв, ревност, тъга - за виновните казваме "те" - трето лице множествено число.

Когато започнах сама да поемам отговорност за чувствата си, бях вбесена от онези, които не го правят, а прехвърляха отговорността върху другите, включително и върху мен. 

И тогава разбрах, че ние самите сме отговорни за това, за което поемаме отговорност. Тоест, те не ме обвиняват за чувствата си, но аз самата поемам отговорност за техните чувства. А това вече е манията за величие, егоцентризмът - да мисля, че аз контролирам чувствата на други пълнолетни, зрели разумни хора.

Днес вече не ми е интересно да предъвквам кой кого е обидил и защо, да търся правотата си, да я доказвам, да играя жертва-насилник или да съм виновна, ощастливена, всемогъща или потискаща. Това вече не е моето.

Все едно да влезеш в друга стая и там да не е претъпкано и задушно, а просторно и спокойно. Все още не съм много добра в новите води, не съм свикнала още на такава свобода. Понякога изскачам от тези спокойни води, за да се скарам с някого и да се самосъжалявам, но опитът да се измъкна от него е безценен и кара мозъка ми да не забравя нито за миг свободата на покоя и да се стремя към него. 

Да, ще трябва да се научите какво да правите с натрупаното напрежение, да изпишете много страници докато се запознаете със сянката и страховете си, и, простете за клишето - дълго да работите върху себе си. Но да обвинявате и да сте обидени/оскърбени/виновни/наранени - достатъчно дълго го правихте, баста.

Макар, че има хора, на които тази игра не им омръзва и за 80 години. Знам, знам, че познавате такива. Оценявам тяхната отдаденост на процеса и тяхното постоянство в тормоза, но ми е мъчно за тях. И за загубеното им време. 

Източник