изображение: iStock
Търсим идеален партньор, а не осъзнаваме, че човекът срещу нас е точно такъв. Когато сме сами, егото представя нещата така, сякаш цялата болка би изчезнала, ако имахме приятел или приятелка. Но ако една връзка се задържи, тя ще извади на повърхността колкото се може повече от нашата екзистенциална болка. Това е част от смисъла й. Тя ще изисква цялата наша способност за съчувствие, одобрение, освобождаване, опрощаване и себеотрицание…
Как да обичаме без да търсим на всяка цена отговор на чувствените си инвестиции и как да подредим живота си около най-ценното, което ни е дал животът – любовта и всеотдайността. Това са основните послания на Мериън Уилямсън в бестселъра й „Завръщане към любовта“. Според нея целта ни трябва да е не да търсим любов, а да открием всички онези бариери, които поставяме пред нея и тя не може да дойде при нас. Уилямсън посочва и най-трудно преодолимото препятствие – да мислим, че някъде има специален човек, който ще ни спаси. Това е едно от най-страшните оръжия в арсенала на егото, допълва тя. Това е негов да ни държи настрана от любовта. „Отчаяно търсим любов, но същото това отчаяние ни кара да я унищожим, когато я намерим. Мисълта, че някой специален човек ще ни спаси, ни изкушава да стоварим огромно емоционално бреме върху онзи, който ни се стори подходящ за ролята“, казва авторката на „Завръщане към любовта“.
Взаимоотношенията не могат да отстранят болката. Единственото нещо, което „отстранява болката“, е лекуването на причинителите й. „Не липсата на други хора причинява болка в живота ни, а онова, което правим с тях, когато ги има…“, е простичка истина, която често забравяме и потъваме в блатото на самосъжалението.
Когато се влюбим, в нашите очи обектът на чувствата ни е съвършен, ние го идеализираме, убедени сме, че сме намерили сродната си душа най-сетне. Но изведнъж съвършенството, което сме зърнали на духовно ниво, се проектира на физическо . Вместо да осъзнаем, че духовното съвършенство и физическото, материалното несъвършенство съществуват едновременно, ние започваме да търсим материално, физическо съвършенство, обяснява Уилямсън. А то е невъзможно. Но въпреки това го очакваме от този срещу нас и той престава да бъде за нас човешко същество. Идеализираме се един друг, а когато някой не се припокрива с идеала, сме разочаровани.
Според нея отхвърлянето на другия само защото е човешко същество се е превърнало в колективна невроза. Хората питат: „Кога ще се появи моята сродна душа?“, забравили, че вече са я срещали. И то неведнъж. Молитвите са излишни, ако не сме готови да приемем с доброто и с лошото изпратения ни предназначен за нас човек във всичките му измерения.
Повече за сродните души научете в Списание 8, бр. 2/2023 г.
„Сродните ни души са човешки същества, съвсем като нас, и минават през естествения процес на израстване… Любовта е навсякъде около нас. Егото ни пречи да осъзнаем присъствието на любовта. Идеята, че съществува идеален човек, който още не се е появил, е най-голямата преграда.
...
Любовта очаква покана, а не подходящ момент. Раят просто изчаква нашата готовност да го приемем. Той не е нещо, което ще изживеем „по-късно“. „По-късно“ е само мисъл.
...
Очакването на голямото бъдеще е начин да бъдем сигурни, че то никога няма да дойде. Подрастващият мечтае за онова, което ще бъде. Зрелият човек черпи радост от днешния ден.“
