Ланкаватара Сутра: истината е отвъд видимото

С Ваджра Теджас разговаряме не за философия или религия, а за неговото лично преживяване, за онова вътрешно прозрение, което „не може да бъде обяснено с думи“. От неговия разказ струи жив опит, който не принадлежи на възприети възгледи, а на онзи, който е забравил, че вече знае.

Ланкаватара сутра – „Сутрата за слизането в Ланка“, е едно от най-дълбоките и мистични учения на будизма. В нея няма преки предписания, не ни казва какво да мислим, а по-скоро ни отнема мисленето. Това е текст, който приканва да бъде преживян, а не просто разбран. Истината в него не се побира в думи – тя се разкрива, когато думите утихнат. Когато умът коленичи пред необхватното и се предаде на собственото си изначално естество.

Но защо Ланка? Според преданието Буда се отправя към Ланка – древен остров, обвит в мистичност (отъждествяван понякога с Шри Ланка) – за да предаде това учение на бодхисатва Махамати и неговото обкръжение. Той не проповядва, а влиза в разговор – отговаря на въпроси, отразява търсения. И в това се разкрива същността на Пътя – не като готова система, а като живо, осъзнато изследване. В Ланкаватара сутра се сблъскваме с отказа от двойственост, с разрушаването на концептуалните опори и със зов за пробуждане – не след време, не в друг свят, а сега, в същината на настоящия миг. 

Прозрение отвъд възгледите

„Когато за първи път прочетох сутрата, имах усещането, че всяко изречение е посочване към нещо, което вече съм преживявал, но не съм можел да назова, споделя Теджас. – Това не е обикновено учение – то те откъсва от идеите и те връща към истината за това кой си ти всъщност. Премахва завесата.“

Ланкаватара сутра не е за ума като мисловна способност. Тя говори за ума като всичко – като онзи, който вижда, и онова, което се вижда. В нея се повтаря отново и отново: образите, усещанията, възприятията, формациите – всичко е проекция на ума. Но не в смисъла на илюзия, която трябва да бъде отречена. А като игра на ума, в която участваш.

„Нашата най-същностна природа е пустота и изначална осъзнатост. Когато успеем да преживеем себе си, съблечени от вкопчванията в тяло, чувства, мисли, съзнание... се връщаме в истината. Просто се връщаме, казва Ваджра Теджас. – Истинската реализация е личен, вътрешен път, в който практикуващият се слива със същността на ума. Това преживяване променя из основи възприятието и освобождава от зависимостта към външните авторитети или текстове. В този смисъл Ланкаватара не е просто учение, а насочване към реализацията на едно дълбоко вътрешно познание.“

Учителят споделя себе си

„Учителят не е задължително да е човек с име и тяло – казва Ваджра. – Когато ученикът е узрял, прозрението може да се случи и чрез нещо съвсем обикновено. Поглед. Дума. Или тишина.“

Тук Ланкаватара е изрична – истинското разбиране не идва чрез думи и теории, а чрез непосредствено преживяване, отвъд езика. Учителят само насочва. Той разсейва съмнението, което ни пречи да видим онова, което винаги е било тук. 

„Учителят не просветлява никого. Но при така наречената трансмисия – когато един учител споделя не просто думи, а състоянието на ума, в което пребивава – това има огромна стойност. Той ти дава възможност да усетиш дори и за кратко това състояние. И често пъти то не идва с гръм и мълнии, а е нещо толкова естествено, че може да се пропусне, ако търсиш нещо специално. За съжаление, често хората очакват мистични преживявания, светлини, енергии... И в този смисъл учителят не ти дава нещо ново. Той просто ти посочва. Напомня ти. Води те, но всъщност всичко зависи от теб – дали ще го преживееш, дали ще го разпознаеш, дали ще се върнеш към себе си.“

Малките проблясъци 

Ваджра Теджас описва своите преживявания като малки просветвания на осъзнатостта, които са отвъд навика да се отъждествяваш с формата.

„Казвах си: Ааа, това било, за което говорят в сутрата! И не беше нещо специално – не, беше просто усещане, че всичко, което съм мислил за себе си, е временна проекция.“

Това е и духът на Ланкаватара – да видиш, че всичко е обусловено, да се докоснеш до изначалната чистота на ума – не като идея, а като опитност.

Науката и сутрата 

Сега учените също стигат до схващането, че всичко е енергия, че няма „твърда“ материя. Но все още не могат да обяснят какво е умът, казва Теджас. „Не могат да го намерят, защото пропускат основното – че самият ум, който търси, е и това, което трябва да бъде намерено. Това е великата ирония. Търсенето навън няма да даде резултат. Умът не е обект сред други обекти, който може да бъде измерен. Той е основата, върху която всичко се преживява. Духовните учения отдавна говорят за това – че умът е изначалното. Че светът е негово отражение.“ 

Днес някои от учените започват да стигат до същото – вече се говори, че не материята ражда ума, а умът създава това, което наричаме материя. Това е точно идеята и в Ланкаватара сутра – че умът прожектира света, както проектор прожектира образи на екран. Но тъй като прожекцията е толкова бърза, изглежда сякаш всичко се движи, случва, има живот. Но когато „забавим кадъра“, виждаме само отделни моменти. В паузата между кадрите няма нищо. Но тази празнота не е липса. Тя е самата основа на съществуването. Нищото, което е всичко.

Същността на пътя

Не е нужно да станеш монах или да се откажеш от живота, за да следваш това учение. Но е нужно да имаш смелостта да погледнеш навътре. Да се освободиш от образите, които си изградил за себе си. Да си позволиш да не знаеш и в това незнание да се случи прозрението. „Това, което сме, не е нещо ново, което ще постигнем. Това, което сме, е онова, което вече сме, но сме забравили. И затова Ланкаватара сутра не ни казва какво да правим, а къде да погледнем. В ума. Към себе си.“