И времето спря.
Като невидима пеперуда кацна върху цвете от лято. Прибра крилете си. Реши да не отлита. До края на песента да остане...
Има защо Лече да е един от двата мои любими града в Италия. Улиците му, сградите му, пулсът му – история е всичко. Криволичеща като лабиринта на стария град. Извисена като камбанариите му. Помнеща като мраморните му колони, тераси и балюстради. В пространствата на портите му светлината бродира върху мрака дантели. Двери смирени. В град, пълен с тъй много символи. Усмихнат, а тих. Запазен. А истински. Запаметил, но нараснал. Изящен, а оцелял.
По площадите му, направени от лято, отново си припомням, как според легендата именно тук пристигнали оцелелите след падането на Троя. Корабите им ги пренесли отвъд разрушеното, отвъд гаврата, отвъд подлата измама на един огромен дървен кон. Троянският. Всевечният синоним на предателството.
В живота си всеки от нас е оцелявал от не един троянски кон. Всеки е потеглял с почернели от мъка и с мъка закърпени корабни платна след това. Към незримия бряг на своето избавление. И колко красота може да се роди отново, когато едно спасение прилича на Лече! Към образите добавям и чара на близките градчета Полиняно-а-Маре, Джовинацо и Монополи.
А троянските коне – те са далеч в някое прашно „вчера“ на дните ми. Почти не ги помня. Те само мислеха, че са огромни. И всъщност единствено самите себе си предаваха. А после изгниха. На мястото им поникнаха толкова много цветя и толкова много пеперуди се преродиха. Корабните ми платна днес са светли и леки. И пеят. А в жегата за всяка котка има вода. Да, този град за мен е сякаш построен, създаден от безброй символи.
Наричат Лече също и „Флоренция на юга“. Но в моите очи това не е така. Най-вече, защото тук липсват освирепелите тълпи от туристи. Няма крясъци на екскурзоводи, няма потна масовка, тръгнала за трофейни снимки на лов.
Да сравняваш Лече с друго място означава да направиш своя миг по-беден. Да не се вслушаш в песента му. А вместо нея да допуснеш отново Троянски кон. Да претегляш, да се пазариш с минутата, да се боиш, че пропускаш нещо „по-“. Някъде. Другаде. Именно от това съм далече. Песента пиша аз, до себе си близо. В Лече. Кой знае, може би пеперудата на спрялото време, която кацна върху цвете от лято, е сърцето ми?
