Сякаш целият всемир и всяка една клетка в мен са се подготвяли за времето, за мястото на красотата. Като че ли всички тристишия хайку са били написани, за да възвестят идването й. В павилионите на градините от цветни тишини невидимо всички мои животи тихо пият чай. Пътешествениците казват, че няма как да познаваш съвършената омая на есента, ако не си я преживял в Киото. Аз вече също го казвам. Тук съм кратката вечност на листото, което октомври остави след себе си златно и на което ноември ще дари летеж. Въздишката, която малката лодка в сърцето есенно чака.
Магичен калейдоскоп от храмове
Киото е най-значимият в историческото си и културно значение японски град. Бил е императорска столица в продължение на хиляда и сто години. Магичен калейдоскоп от храмове, впечатляваща част от които са обявени за съкровища на ЮНЕСКО. Дворците на Киото поразяват с търсената простота на формата, с отрицанието на излишната показност и със стремежа за единение с природата. Истинското богатство тук са градините - изобилие и разкош. Трябва да се изгубиш в тях, да стопиш часовете и дните си в техните галактики. Във философията им. Нито един камък тук не е случаен. Нито един шепнещ нежност водопад, нито едно изящно мостче не са просто красиви. Те са ключове към един старинен свят, създаден за да връща и до днес хармонията в душата на съзерцателя.
Омайни градини, непризнаващи сезоните
Бях чел, че съвършените в своето изкуство японски градинари от векове владеят тайната да постигнат немислимото чудо: едновременно в една градина някои от дърветата да са есенно обагрени, а други до тях да цъфтят с пролетен плам. Признавам, мислех че това е легенда. Но се убедих с очите си, че този феномен наистина съществува тук!
Величието на лунния бог
Сияeщото сребро на месечината се разлива по калдъръмите на хилядолетната няkoгaшнa столица. Императори, богове, земетръси, паравани от злато, икебани от тихо вълшебство. Йоми-То-Микото е името на японския бог на Луната. Осъден да e отделен завинаги от своята сестра Аматерасу - богинята на Слънцето и предтечата на императорите. По пълнолуние в Които сякаш цялата власт е в дланите на този неин брат. Изящно извитите покриви на пагодите отразени танцуват бавно, очертани в индиготo на вода и небе. Спящите хризантеми са затворили цветовете си.
Огледалните езера край храмовете пият лунни лъчи.
Аз съм в сънищата на Киото. Пламъчето в старинния каменен фенер с последно потръпване също заспива. Безшумно прекосявам дъгите на мостовете. А отражението ми във водата прекрачва реалността. „Лунни сенки сме. Никога не сме били нещо друго“ - това шепне сянката ми. Мостът и силуетът му в езерото образуват съвършена елипса. В мен бие японско сърце.
Симфонията на екстаза
В стария квартал на гейшите - Гион - пълнолунието настъпва на котешки лапи, а аз го следвам. Полунощ отдавна остана в очертанията зад един ъгъл. Внезапно, в пълно безмълвие, без да нарушава покоя на херметичната тишина, стената на една древна къща се оказва плъзгаща се врата. Отваря се като в сън. Излиза гейша. Истинска. Hе от онези - наречените „маико“ - хубавичките кръглолики туристически примамки. He. Една истинска гейша не е това, което обикновено считаме за красива жена. Не й е нужно. Oсобено по пълнолуние. Не й е нужно дори да е млада. Точно като самата луна. Тя е отвъд всяка привичка, над всяка условност. Изящна като въздишка. Фина като листенце на спяща хризантема. Боядисаното й в тебеширено-бяло лице е лунно, индиферентно. Тя владее безброй изкуства - всяко едно от тях е непонятно за мен, европеeцa. Гейшата е самият мост в пълнолунието. Магията му.
Киото. Империя от сенки, благоухания и бамбукови щори, пропускащи само безплътно лунно чародейство. И всичко е само в този момент, само в тази нощ, само с тази пълна луна. Всичко е само свободата на тази гейша, която тя сама си е дала. И подарила на един лунен любимец. В споделеното пълнолуние ... А после - било ли е, което беше ?
Кладенците пазят своите тайни. В тях е ехото от шепота, с който сянката ми прекоси лунния мост.
