Екраните правят децата ни аутисти

Това, което за възрастния в малки дози може да носи минибягство, удоволствие и успокоение с алкохол, цигари, дроги, безразборен секс или хазарт, за малолетните е катастрофа. Какво е общото между всички видове зависимости?

Зависимостта унищожава системата за възнаграждение и оценка в мозъка на всички стимули от реалната среда. Тя проваля взаимоотношенията и обрича човека на самота. Отчуждението, апатията и липсата на каквито и да е импулси за участие в живота са характерна особеност на зависимите хора.

Да бъдеш сам, е тежка последица от придобития поради коя да е зависимост „синдром на липсващото възнаграждение“ – сам си, защото не разпознаваш собствените си емоции и тези на другите, сам си сред другите. Нищо не носи удоволствие на зависимия, дори и предметът на зависимостта – дори и той след определено време носи само болка и самота. Невроучените описват този синдром като липса на допамин в системата за възнаграждение в мозъка, която е в основата на всяко учене и всяко развитие.

Аутизъм на български означава „сам“
Мозъкът и нервната система на зависимите хора работят по-различно от тези на здравите. Разликите са категорични и най-големият проблем не са нито когнитивните, нито емоционалните дефицити, дори не са психо-телесните симптоми. А самотата!

В душата си човек става чужд на самия себе си, превръща се в анти-себе си, става някой друг, който замества човешкото присъствие с безразличие. А в резултат идва и липсата на какъвто и да е интерес към другите. И това е най-страшното човешко състояние.

През миналия век, по едно и също време, е въведен термин от двама независими изследователи, Канер и Аспергер, за описанието на деца с особено и много специфично неврологично нарушение – аутизъм. Аутизъм на български означава „сам“.

Причините за появата му са комплексни – генетични, вътреутробни, неврологични. Прогнозата е също спектърна, някои деца могат да се научат частично да разпознават емоционалните послания на другите и да водят пълноценен живот в обществен план. Други имат нуждата от пълна и доживотна грижа от страна на обществото.

Всяко пето дете с аутизъм?
Разпространението на аутизма до края на XX век e около 1% в световен мащаб, а днес е между 8 и 10%, а в някои страни - до 20%.  Нашите наблюдения в Центъра за функционална оценка показват, че ръстът на заболяването се дължи на явление, което през последните десетилетия влезе тихо в обществото ни и започна да уврежда децата ни. Нарекохме го „псевдоаутизъм“, а отскоро и „аутизъм 2.0“, или „придобит аутизъм“, защото и опитните специалисти не могат да открият разликите между оригинала и новопоявилата се втора версия. Тя е плод на дигиталното общество и това е най-видимо в поколението алфа, което изцяло се развива в дигитална среда, със значителна употреба на екрани от най-ранна възраст, дори от раждането – телевизия, смартфони, таблети, компютри. Тези деца бързо развиха свой собствен облик като поведение, интереси, способности.

Не! С екранна зависимост
Но нека да погледнем в тъмната страна на повсеместната дигитализация и ранното излагане на децата на екранни устройства. То наистина е опустошаващо. На всеки 50 деца, водени в Центъра за функционална оценка с поставена диагноза аутизъм, само едно е наистина с разстройство от аутистичния спектър. Другите са с екранна зависимост!

Какво е екранна зависимост? Съществуват обективно измерими индикатори във функционирането на мозъка и нервната система, които могат да разкрият кога става дума за екранна зависимост. Ако при аутизма се наблюдава хетерогенна степен на будност на есенциалните невронни мрежи, едните са дълбоко спящи, а другите - свръхбудни, то при екранната зависимост има по-хомогенно забавяне на коровата активност и обърната функционална асиметрия на кората. При аутизма може да се измери също локална хиперсвързаност и транскортикална хипосвързаност на невронните мрежи. Или с други думи, има ясно различими функционални маркери за аутизъм и за детската екранна зависимост.

Нека да изведем една работна дефиниция за екранната зависимост. Високото остойностяване в мозъка на стимулацията чрез екрани за сметка на участие в живия живот и общуването с другите на живо е функционално нарушение, което води до спектър от симптоми и дефицити, както телесни, така и емоционални, интелектуални и личностни, което можем да означим като „екранна зависимост“.

Освен характерното успокоение при екранна стимулация, дължащо се на хипнотичното успиване и забавяне на работата на кората на мозъка, се наблюдават и удоволствени реакции на телесен и емоционален план, както и влечение към този вид стимулация за сметка на всичко останало в реалността.

Зависимостта се характеризира с вегетативни кризи при отнемане на екраните, апатия и нежелание за участие в истински дейности, нарушения в съня, дефицит на внимание, дефицити в логическото мислене, езикови дефицити, нарушения на паметта, сензорна и пространствена дезориентация и неадекватност, невъзможност за обработка на информация при четене на текстове, монодиети, придържане към стереотипно поведение, ритуалност, нежелани съпътстващи движения и/или тикове, генерализирана тревожност, която постепенно преминава в депресивност.

Загуба на интерес към живия човек
Особено тежко се проявява заболяването в ранна детска възраст 0 - 3 години. Започва се с изпълнение на всекидневни дейности пред екран – хранене, обличане, стоене мирно на обществени места, по време на пътуване. Продължава със запълване на свободното време и преодоляване на „скуката“, загуба на всякакъв интерес към живия човек, родител или други деца. Ако в тази възраст се загуби стойността на живия пример от родителя или настойника, детето престава да има интерес да се превърне в някой като тях, тоест да стане човек, да придобие съзнание, самосъзнание и в крайна сметка самостоятелна личност.

При развита екранна зависимост в този период се нарушава пространствената ориентация, наблюдава се халтавата походка, забавяне на физическото развитие, появяват се типични нарушения в сензорната интеграция – хипо- или хиперчувствителност към определен вид стимули, силна привързаност към определени играчки, обекти или дейност, стереотипност, ритуалност, типични истерични кризи, нежелание за промяна и учене на нови неща.

Каква е разликата с аутизма?
Въпреки препокриването на спектъра от симптоми при аутизма и екранната зависимост има ясни разграничителни линии не само като диагностични маркери, но и най-важното – като адекватен терапевтичен подход.

Аутизмът, както вече споменахме, е по рождение и се характеризира с различни неврологични промени в мозъка и нервната система, докато екранната зависимост е придобита в резултат на екранна дейност. Развитието на детето се закотвя на възрастта, на която се появи екранната зависимост, и започва регрес към инфантилност и загуба на вече придобити способности в различна степен.

Докато аутизмът е нелечим, то екранната зависимост е обратима и подлежи на терапия до пълното връщане на детето в неговия път на развитие. Детоксът и психотерапията доказано не работят в световната практика. Но ние намерихме път, път за човека през виртуалните „огледални“ светове, без да развива зависимост към тях, чрез невротерапията „Екранни деца®“.

Важно е да разберем, че се води война на територията на всяко дете, в крехкото му тяло, душа и личност. Една тиха война, в която сме на страната на разрухата повече, отколкото си даваме сметка – къде с действие, но повече с бездействие. Индустрията на огледалния свят държи в плен съдбата на децата ни и само от нас зависи дали те ще могат да пораснат.

Време е да се събудим!

Стоян Везенков е магистър по молекулярна биология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистър по ерготерапия в Русенския университет „Ангел Кънчев“ и доктор по невробиология от Университета „Георг Август“ в Гьотинген, Германия. Ръководител е на Изследователски център за приложни невронауки. Бивш декан на факултета „Обществено здраве, здравни грижи и спорт“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ - Благоевград. Сертифициран неврофийдбек терапевт от InstitutfurEEG-Neurofeedback в Мюнхен, Германия. Автор е на книгите „Приложна неврофизиология на човека – биофийдбек и неврофийдбек“ и „Соматична поведенческа терапия – биофийдбек парадигми, проблеми, приложения, ефикасност“, както и на множество научни статии в областта на приложните невронауки.
 

Виолета Манолова: Отглеждаме ли си деца фикуси?

Половината мъници от първа група на частна детска градина – тригодишни – нито могат да говорят, нито разбират. Учителките се чудят какво да ги правят, споделя психологът терапевт на екранни деца

Другото, за което ми се обадиха от частна детска градина миналата година в средата на октомври, беше, че половината деца в първа група са невербални, не могат да говорят! И не само че не говорят, но и не разбират, т.е. специалистите по никакъв начин не могат да общуват с тях.

Преподавателите не могат да върнат децата, защото вземат едни хубави такси от 5000 - 6000 лв. на година, затова трябва някак си да се справят. Но минава септември, октомври – положението не се подобрява. И те ни търсят и питат: Какво да ги правим тези деца? Нямаме никаква комуникация с тях. Тригодишни – нито говорят, нито разбират. Какво да ги правим? Аз им казвам – отваряме кабинети, ще има в София и в страната, насочвайте ги. „Ама ние на родителите не можем да им кажем, че състоянието на децата е свързано с тях и е от екраните. Това трябва вие да им го кажете. Те, нашите родители, са много специални.“ Тук е важно да кажа, че ако някой реши да води детето си при нас на терапия, а вкъщи продължават да му дават екрани, няма никакъв смисъл, няма да има резултат.

 - Психиатрите не разбират ли какво става?
- За да се постави диагноза, психиатърът, ако прави обследване за аутизъм, симптоматично изследва може ли детето това, не може ли, има ли зрителен контакт, няма ли. Симптомите на екранната зависимост и на аутизма са едни и същи... Невролозите пък, всички невролози, правят ЕАГ пред екран – за да се укроти детето и да му сложат шапка и сензорите, му пускат екран. Това означава, че няма чисти изследвания в световен мащаб! Д-р Везенков е единственият, който прави изследвания без екран. Той прави и с екран, и без екран, за да може да хване разликата. Но всички невролози правят изследванията пред екран. Даже си го пишат в докладите!

- Как се чувствате, като осъзнавате всичко това?
- Мен истински ме боли за децата. Жестоко е. Просто е жестоко. Брутално. Чувствам гняв и ужас от това, което виждам. Защото този аутизъм, който в някои страни вече стига до 20% от децата, не е вроден, не е генетичен. Той е настъпил, придобит е от едното неглижиране на проблема. Виждам деца, които... как ще ги върнем изобщо?!... Всички деца са пред екран и в училища, и в детски градини, но за това не се говори.

- Това ли е причината за всеобщото затъпяване, за което говорят преподавателите?
- Разбира се. По улиците е пълно с екранни хора. Сега вече, като знаете, ще започнете да ги виждате и вие. Те не са аутисти, те долу-горе нещо са поизучили – като тесни специалисти могат някъде да работят... Но социалното им поведение е пълна скръб. Има 20 - 25-годишни, които не могат да намерят един адрес! Половин час ми звънят по телефона: „Ама къде сте, не мога да ви открия?!“. Закъсняват и не очаквайте да ви се извинят или да са се подготвили предварително – да са проверили, да са прочели нещо. Те си живеят в някакъв техен изкуствен свят. Това, че, не дай си, Боже, вървейки по улицата, не ги е сгазила кола, е върховното постижение в живота им. Разбирате ли? Те са толкова изключени, че изобщо не разбират ние, от нашето поколение, как гледаме на тях по начина, по който се държат.

А ще става още по-зле. Знаете ли, че вече има франчайзинг, в който си купуваш „територия“ – примерно Дюселдорф или Франкфурт – и правиш там виртуален парк, където хората след работа „идват“. С VR-ите си разхождат кучетата, срещат се един с друг, правят си аватарите, чуруликат им канарчета... След като цял ден си ходил и си бил със социалните мрежи, с електронно банкиране, в електронно кафене, после се разхождаш в електронен парк...

Така цял ден – откогато се събудиш, докато си легнеш – ти си във виртуална илюзия. Това е тенденцията. И примерно за един град от порядъка на 100 хил. души този франчайзинг струваше около половин милион евро. Представете си какви суми се дават, за да се правят такива неща, където всички хора да се бутнат вътре?! Те влизат с такса от 10 евро на месец примерно абонамент. Тези, които са родени след 2010 година, известни още като поколението алфа, тези, които са на екранни устройства нонстоп, те копнеят за това нещо, за тях истинската гора я няма.

- Срещали ли сте се с министъра на образованието?
- Нямам никаква надежда, че ще има някаква политика в тази посока. Според мен грижата е на всеки родител и на всяко семейство да си пази децата. Нали знаете – „щом в ЕС е направено, кои сме ние, че няма да го правим?“. На ниво ЕС те гледат в Америка какво се прави – има ли такива политики, има ли такива програми. В Русия са по същия начин. Не са съхранени, няма и да се съхранят. Просто там има други подформи и други потоци. Няма политика в това отношение, защото целият бизнес се е преориентирал в тази посока. Битката е за всяка душа.

Виолета Манолова е доктор по икономика и управление, магистър по бизнес икономика, магистър по приложна психология, сертифициран биофийдбек невротерапевт и обучител с дългогодишен терапевтичен опит. Обучител и терапевт на екранни деца в Центъра за приложни невронауки, където работи заедно с д-р Стоян Везенков.

Статията е публикувана в бр. 4/2023 г. на Списание 8