ОбразованиеНайден Колчев, снимка Добрин Кашавелов / 6 май 2020

Доц. д-р Екатерина Тодорова: „Дислексията не е болест"

Това е състояние, при което информацията се преработва по различен начин

Дислексиците в училищна възраст са между 7 и 8%, което не е никак малко. (Световни изследвания доказват, че дислексията се среща по-често при момчетата, отколкото при момичетата. Приблизителното съотношение е 1 към 5.). Проблемът става още по-голям, като се има предвид, че освен децата в спиралата на отричането, страданието и последиците от тях са въвлечени и учители, и родители. Такива ученици нерядко директно се нарочват за „тъпи“ дори и от тези, които би трябвало най-много да ги подкрепят. Повече за дислексията ще научим от разговора ни с доц. д-р Екатерина Тодорова.

Доц. д-р Екатерина Тодорова е преподавател в НБУ, магистър по логопедия и доктор по психология. Тя е един от най-големите специалисти по дислексия в България. Провежда консултации в „Център за терапия на комуникативни и емоционално-поведенчески нарушения в детска възраст“ на НБУ.

Доц. Тодорова, какво представлява дислексията?

Това не е нито болест, нито нарушение, а състояние и е за цял живот. Отнася се до хора, които са с много висок потенциал – над средна интелигентност. Повече от век специалисти от различни научни направления са търсили отговори на въпроса защо индивиди, които не са умствено изостанали, имат проблеми с четенето и писането и се затрудняват при преработката на писмена и вербална информация. Като тръгнат на училище, трудно учат азбуката, понякога им отнема цяла година. Те нямат проблеми да разбират езиковата реч, да я преработват и да я изразяват устно. Много често демонстрират високи нива на езикова компетентност, богат речник, добри умения да изразяват чувства и емоции. Различният тип преработка на информация обаче ги ограничава при овладяването на писмената форма на речта.

Изпитват ли проблем и при овладяване на различни графични системи, на чужд език?

Това е според вида на дислексията. За някои това е изключително трудно. Големият проблем на дислексика е да прекодира визуалния графичен код във фонологичен при четене. И обратното – на фонологичното във визуално, когато пише. Той се научава да го прави, но автоматизирането на този процес е забавено и трудно, понякога невъзможно. Не можейки да го автоматизират, дислексиците започват да четат целите думи.

Те забелязват, че някои се срещат по-често в текста и ги наизустяват. Тогава си изработват стратегия да запомнят всички думи. И така се научават да четат.

Част от тези, за които това е лесен процес, ще се научат да четат и пишат по-лесно примерно на английски език, отколкото на български. Защото там е заложено глобалното възприемане на думите, тип наизустяване. Така че има дислексици, които се справят по-добре на чужд, отколкото на роден език. Аз например имам колега възрастен професор дислексик – той владее говоримо и писмено четири езика. Да, чете по-бавно, продължава да допуска грешки, но се справя без проблем и работи в сложна научна област.

Повишеният интелект при дислексиците не се ли развива заради усилията, които полагат те, за да компенсират?

Не. Те така се раждат – с висок потенциал. Но хубаво споменахте думата „усилия“, защото често забравяме, че това, което те постигат, става с големи усилия. Те остават невидими и често такива деца се нарочват, че са с нисък потенциал и израстват с подобна идея за себе си.

Но дори и когато останалите виждат техния потенциал, им лепват етикета „мързелив“. Много умен, но мързелив. А в същото време дислексиците знаят, че са положили в пъти повече труд, отколкото останалите.

Когато детето тръгне на училище, то излиза от защитената семейна среда, трябва да започне да свиква с нови правила и изисквания. Изведнъж учителката става най-значимият образ. Самооценката на детето е строго зависима от одобрението на учителката, тоест от училищния успех. И то вижда, че непрекъснато не отговаря на изискванията. Дори тя да се държи много добре с него, да го хвали, то много добре знае кога е несправедливо похвалено. Това не го ласкае, а започва да мисли, че нещо не е в ред. Проблем с ученето има, когато аз ви разкажа история, а вие не можете да я научите. Докато при дислексика проблемът е друг губи много време, докато чете и пише. Но ако някой му прочете урока, няма никакъв проблем да запамети и възпроизведе информацията. И когато това не се случи през първите четири години в училището, детето се развива с ниска самооценка, което води до сериозни проблеми в емоционалното и поведенческото функциониране.

Как един родител да разбере, че детето му има дислексия?

Сега ще кажа нещо революционно, особено спрямо това, което пише в интернет. Така, вие виждате, че детето има някакъв проблем или някой ви казва. И започвате да търсите в мрежата. Там попадате на диагнозата „дислексия“, защото хората, които говорим за „състояние“, сме малко. И започвате да четете, че това са деца, които са проходили и проговорили по-късно. Че чуват неизречени неща, че страдат от ушни инфекции, не могат да рисуват, да си връзват обувките и т.н. Това, разбира се, са маркери за атипично детско развитие, но нямат нищо общо с дислексията.

Дислексиците се раждат без проблем, прохождат и проговарят навреме и не демонстрират никакви проблеми до встъпването си в предучилищните групи. Първото нещо, което родителят може да забележи, е, ако детето започне да изпитва затруднения с упражнения, които изискват от него да разделя една дума на звукове, да определя кой е първият или последният звук в думата, трудно му е да различи сходни думи, примерно коса – коза и т.н.

Ако родителят забележи, че на детето му е трудно да запомня буквите – тогава това е повод да се обърне към специалист.

А ако детето има проблеми с ориентацията в пространството?
Да, ляво-дясно ориентацията и въобще тази в пространството също е чест, макар и незадължителен, симптом. Това е повод за консултация със специалист, не е диагноза. Специалистът ще направи оценка на детето и ще започне работа по превенция за дислексията. Това също е много важно – етикетът „дислексия на развитието“ може да се сложи най-рано на осемгодишна възраст.

Тогава не е ли малко късно?
Не, не е късно, защото има едно задължително условие: детето да е ограмотявано по подходящ начин, да му е дадено достатъчно време за автоматизиране на тези процеси. Но при откриване на най-ранните симптоми ние ще започнем работа по превенция на дислексията. Може да се окаже, че детето има просто някакво временно затруднение. Или пък попада в съвсем различна категория атипично развитие.

Как родителите трябва да работят с такова дете?

Няма нищо лошо в това писмената информация да бъде представяна вербално. Много е важно дислексикът да не бъде излаган на печатен текст. Той трябва да разбере, че смисълът на четенето и писането е един-единствен – да предава информация. Вкъщи, вместо да го мъчат, трябва да следват наставленията на специалиста за работа в домашни условия. Хубаво е родителите да четат текста на детето, така че то да види, че това, което го тормози толкова, може да е интересно, да е забавно и да го мотивира.

На вас колко време ви е необходимо да разберете, че ваш студент е дислексик?

Е, малко, защото това работя вече повече от 20 години. Ето, вас ще ви „изпитам“ писмено и ще разбера веднага. Интересно е, че дислексиците допускат специфични дислексични грешки, които нямат нищо общо с тези на неграмотните хора. При възрастните е лесно, имаме едни брошури с 20 въпроса, конкретно насочени към определени симптоми на дислексията, които дават ясна представа.

Как в НБУ подпомагате студентите дислексици?

Първо, абсолютно е забранено студент с дислексия да чете на глас пред аудитория. Така трябва да е и в училище. Това е един от най-големите им кошмари. Дава им се възможност да бъдат изпитвани чрез компютър, където могат да контролират големината на шрифта. В цял свят на дислексиците се дава и 30% повече време при всякакъв вид изпит. Това правим и ние. Също така казваме на преподавателите да изпитват устно. Търсим и варианти студентите да не завършват с писмена бакалавърска теза, а да бъде творческа – например наша студентка завърши журналистика с филм. Инсталирали сме и шрифт за дислексици, който е и в книжката на Ралица Филипова „Тити рисува букви“.

Много дислексици твърдят, че виждат текста триизмерно, буквите „скачат“ и се разместват. Има ли изследвания, които онагледяват това тяхно възприемане?
Да, търси се отговор на този въпрос. Има много неврологични изследвания със съвременни невроизобразителни техники, които търсят различие във функционирането на мозъка на един дислексик. Има известни доказателства в тази посока, но аз не мога да им се доверя напълно. Никой специалист няма съмнения, че дислексията е неврологична по своя произход. Как обаче мозъкът функционира по различен начин, не можем точно да кажем.

Дали през последните години обществото приема дислексиците по-добре?

Да, вече е много потолерантно. Тук обаче има друг проблем. Дислексията вече не звучи плашещо и институциите са информирани и толерантни. В същото време обаче много често самите дислексици не са толерантни към дислексията си. Притесняват се от нея, срамуват се. Страхуват се да не им лепнат етикет и от нетолерантност.

Дислексията предава ли се генетично?

Не. Напоследък се спекулира, че едва ли не всичко е наследствено. Можем да говорим за унаследяване на тип нервна дейност, на различен тип преработка на информация, но не и за унаследяване на дислексия.

Повече за дислексията ще намерите в брой 6/2019 г.