На 28 август 1945 г. в с. Хухла, община Ивайловград, е роден един от големите самородни поети на България Ивайло Балабанов. „В поезията на Ивайло Балабанов го има онова мъдро и светло отношение към миналото, което е в състояние да повдигне духа ни днес и да даде на децата ни основание да се гордеят, че са българи.“ Това пише на страницата „Поезията на Ивайло Балабанов - в училище!“ във фейсбук.
Ивайло Балабанов, когото жителите на област Хасково и област Кърджали наричат родопския рицар на поетичното слово, е от творците, които на 100 години се раждат веднъж, казват неговите земляци от Инициативния комитет за посмъртното му удостояване със званието „Почетен гражданин на град Хасково“. Творчеството му успя да надхвърли границите на родния ни край и достигна не само до цяла България, но и до Европа", пишат още от комитета. Те са безкрайно огорчени от факта, че хасковските общински съветници преди дни отхвърлиха на свое заседание това предложение и настояват за прегласуване. Ако това не се случи, ще задействаме повторно внасяне, като този път подписите в негова подкрепа ще бъдат много повече, става ясно от позицията на Инициативния комитет.
Още през 2011 г. излиза петиция, в която се казва: „За да се популяризира съвременната българска литература и като стъпка за гражданското възпитание на децата на България, предлагаме тази есен при церемониите по откриването на Учебната 2011/12 година във всяко училище да прозвучи по едно стихотворение на големия български поет Ивайло Балабанов“. От Съюза на българските писатели през пролетта на тази година също излязоха с предложение: „Като един от най-големите ни съвременни поети Ивайло Балабанов да бъде включен в учебниците по български език и литература. Младите поколения заслужават да се докоснат до мъдростта и родолюбието, извиращи от неговото творчество“.
На своята страница във Фейсбук пък актьорите от проекта Поетите, призоваха потребителите да публикуват любимите си стихотворения от Балабанов като коментар на изявлението им против решението на общинските съветници.
Ивайло Балабанов работи по изграждането на металургичния гигант „Кремиковци" и язовир „Ивайловград“. Живее в Хасково, след това – в Свиленград. Той е автор на музикално-поетичен спектакъл „Съзвездие – наречено „Любов“, посветен на 25 април 2005 г. – датата, на която е подписан Договорът за присъединяване на България към ЕС. Оставя ни поемите „Сила“ и „Мост“, стихотворенията „България“, „Допиване на последната чаша“, „Тежък хляб“, „Очи“, „Ивайловградски въпрос", „Сутрешна закуска“ и „Принос към европейската история“...
Нека почетем паметта му с три негови, обожавани от почитателите му стихотворения, които през последната седмица се публикуват бурно в социалните мрежи.
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия….
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
„Къде си, вярна ти, любов народна?“
ОЧИ
(ЖЕНАТА С БЕЛИЯ ШАЛ)
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й, Господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?
Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й - бялата - там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!
ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедрали,
и замъци - във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави
и всъщност си остана непревзета
Страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж.
