Ти си застъпница на тези, които са в неволя

                                                                  Из житието на св. Параскева, написано от св. Патриарх Евтимий

Някъде през Х-ХI в. в благочестиво семейство от село Епиват, населено по това време от тракийски славяни, на брега на Мраморно море недалеч от Цариград, между Голямо Чекмедже (Буюкчекмече) и Силиврия се родила Божията отроковица Параскева. Възпитана в християнско благочестие, от детство стремежът й бил живот според Господните заповеди, защото знаела, че единственият начин да заживее с Господа е опазването на закона му в пълнота. Положила милосърдието за свое духовно основание. Онази добродетел, която на дело изпълнява Господнята повеля: „възлюби своя ближен като самия себе си“. 

Така живеела праведната девица, докато дошло времето да посвети себе си, според единственото си желание, на Господа. Това станало веднага щом починали родителите й. С брат си Евтимий, който също посветил себе си на Господа в епископско служение, раздали имуществото си на бедните и всеки тръгнал по тесния и скръбен път към Господа. 

Подвизавала се девицата Господня в преподобнически подвизи първо в родния си град, после в Цариград, сетне в Иорданската пустиня. Както се казва в житието й, „трупала подвиг след подвиг“. Изнурявала плътта си, за да очисти разума и чувствата си от стремежите на плътта, защото добре познавала Господните слова: „само чистите по сърце ще видят Бога“. А това бил единственият й стремеж. [...] Резултатът бил придобиването в пълнота на Светия Дух. Така Бог се прославил в светата девица. 

Но не забравил и нея да прослави сред народа й. 

В края на дните й Той я върнал в родния й Епиват. Починала като странница, непозната никому. Така я й погребали, вън от градските стени. След време върху нея в трапа хвърлили тялото на някакъв удавен моряк. Епиватчани не се поколебали да го сторят, макар че видяли нетленното тяло на преподобната. Но от незнание какво да сторят, те отново го заровили в трапа. 

Същата нощ станало чудо. 

Преподобната в царско одеяние, обкръжена от свети ангели се явила насън на някои благочестиви люде, открила им коя е и повелила да извадят мощите й. Така и сторили. С литийно шествие и много почести пренесли мощите й в храма. Още веднага започнали да източват чудеса на изцеление, които не престават и до днес. Византийската църква, в чийто диоцез се намирал тогава Епиват, положила грижи за прославата на тази чудна Божия девица, просияла в преподобнически подвизи. През ХII в. един патриаршески дякон в Цариград написал първото й житие.

До 1231 г. мощите на преподобната се намирали в местната църква на съседно на Епиват градче, където светицата, според първото й житие, била почитана „като изцелителка и покровителка на бедните“. Сетне, подтикнат от благочестиви подбуди, българският цар Иоан Асен II и улеснен от благоприятни политически обстоятелства, пренесъл светите й мощи като най-ценно съкровище в старопрестолния Търновски град. Поставил ги с много почести в Царския храм. Според царската хроника това станало през 1238 година, на 14-я ден от месец октомври. Поради което и паметта на преподобната се чества на тази дата. Мощите на света Параскева останали в Търново 155 години до завоюването на града от османците през 1393 г.

Множества от различни краища се стичали на поклонение към този храм, за да получат здраве или избавление от житейска беда. И сред хората се разнесла мълвата за чудотворната изцелителна и закрилническа сила на мощите на преподобната. Свети Патриарх Евтимий написал ново житие на преподобната. Тогава превел на български език и името й. „Параскева“ на гръцки език е „Петка“ на български (идва от петък, 5-я ден от седмицата, когато Господ е бил разпнат на кръста). Същото направил и с името на гръцката светица Кириаки - на български Неделя. Още щом мощите на преподобната дошли в Търново, вече не била наричана Епиватска, а Търновска. До края на XIV век у нас расте броят на църквите, носещи нейното име. В Търново самата Царска църква, според думите на св. Патриарх Евтимий, в която лежали мощите, носела името „Св. Параскева“. А в София, според хрониката, още през втората половина на XIII в. имало малка църква със същото име. По-късно е издигнат и втори храм на нейно име.

Колко силна била вярата в покровителството на света Петка, се вижда и от разказа на Григорий Цамблак, ученик на св. Патриарх Евтимий и свидетел на превземането на Търново от османските орди. Цамблак пише колко озадачени и загрижени били нападателите от непристъпността на столичната твърдина, „отвътре заякчена трети път с помощта на Параскева“. Нейните мощи били като непобедим войн сред жителите, които се намирали зад стените на крепостта.

Все пак столицата била превзета, а най-ценното от плячката - поднесено на султан Баязид. Цамблак пише: „Когато всички скъпоценни неща се донасяха пред лицето на царя (Баязид), донесено бе и тялото (мощите) на преподобната (Параскева), оголено от многоценните одеяния, а облечено в някакви малки и дрипави одежди“. Султанът не проявил интерес към тях и някои духовници измолили мощите да бъдат изнесени от града, като ги изпратили във Видин.

Така започнало странстването на мощите на преподобната. Три години след това, когато Срацимировата държава паднала под османска власт, мощите били отнесени в Белград. А след неговото падане - отново били занесени в Цариград. Оттам благочестивият молдовски владетел от български произход Василий Лупу ги пренесъл в град Яш, столица на тогавашното Молдовско княжество, днешна Румъния. Това станало, според положения надпис, в храма „Свети Три светители“ на 13 юни 1641 г. На 27 декември 1888 г. мощите на света Параскева биват пренесени в новата митрополитска катедрала на града „Сретение Господне“, където почиват и до днес.