Светът в тебРюдигер Далке, Торвалд Детлефсен / 23 март 2017

Болният е извършител и жертва

Няма сериозни заболявания или нещастни случаи, които падат като гръм от ясно небе

Важно е да позволим на дадено здравословно смущение отначало наистина да ни извади от строя. Да приемем болестта и да разберем какво иска да ни каже неразбраната ни душа чрез физическото неразположение, това съветват авторите на неординарното послание "Болестта като път" Рюдигер Далке и Торвалд Детлефсен. Един симптом коригира винаги само някаква едностранчивост: свръхактивният е принуден да си почине, свръхподвижният е възпрепятстван да се движи, а на общителния е отнета възможността за комуникация. Симптомът принудително извиква за живот непривлекателния за нас полюс. Би трябвало повече да се съобразяваме с него, да се въздържаме доброволно от онова, което ни е отнето, и да одобряваме наложеното ни по принуда. Болестта винаги е криза, а всяка криза изисква развитие.

Двата въпроса: „В какво ми пречи симптомът?" и „Към какво ме принуждава симптомът?" обикновено бързо ни доближават до централния кръг от теми, свързани с болестта.

Тялото изживява това, което потърпевшият никога не се осмелява или не иска да признае в душата си. Така например не смеем да признаем, че всъщност ни иде да излезем от кожата си, защото искаме да прекрачим границите, които сами сме си наложили - тялото осъществява несъзнателното ни желание и използва като симптом една екзема, за да направи действителното желание съзнателно. С екземата като причина, на която може да се позове, потърпевшият изведнъж се осмелява да изрази желанието си на висок глас: „Иде ми да изляза от кожата си!" - защото най-накрая той има телесно алиби, а то днес се приема на сериозно от всеки.

Външните условия не разболяват никого, но човекът използва всички възможности, за да ги постави в услуга на болестта си. Само болният превръща нещата в причина.

Болният е едновременно и извършител, и жертва, той страда винаги и само от своята собствена несъзнателност. Ако болният се заблуждава, че е станал жертва на някакви обстоятелства, така ограбва сам себе си и се лишава от шанса за преобразяване. Нито бактериите, нито земните лъчения предизвикват болестта, но човек ги използва като помощни средства, с които да осъществи своето боледуване.

Дали вярваме, че сме открили причината за дадено смущение в някакви бактерии или нечии лоши майки, е от второстепенна важност за мисловната концепция. Психосоматичният модел не се е освободил от основната грешка на еднополюсната причинна концепция. Нас не ни интересуват причините от миналото, защото, както казахме, те са много и всички еднакво важни или маловажни.

Няма сериозни заболявания или нещастни случаи, които падат като гръм от ясно небе, а само хора, които твърде дълго са вярвали в ясното небе. Само онзи, който не се самозалъгва, не може да бъде разочарован!

Когато едно прозрение е вярно, то смущава!

Човекът е болен. Болестта е израз на неговото несъвършенство и в рамките на полярността е неизбежна.

Болестното състояние на човека се изразява чрез симптоми. Симптомите са реализирани в материална форма елементи от сянката на съзнанието.

Симптоматиката компенсира всички едностранчивости. Симптомът прави човека искрен! Като симптом човекът има това, което липсва в съзнанието му! Изцелението е възможно само тогава, когато човек осъзнае и интегрира скрития в симптома елемент на сянката. Намери ли онова, което му липсва, симптомът става излишен.

Важно е да позволим на дадено здравословно смущение отначало наистина да ни извади от строя. Един симптом коригира винаги само някаква едностранчивост: свръхактивният е принуден да си почине, свръхподвижният е възпрепятстван да се движи, а на общителния е отнета възможността за комуникация. Симптомът принудително извиква на живот непривлекателния за нас полюс. Би трябвало повече да се съобразяваме с него, да се въздържаме доброволно от онова, което ни е отнето, и да одобряваме наложеното ни по принуда. Болестта винаги е криза, а всяка криза изисква развитие.

Двата въпроса: „В какво ми пречи симптомът?" и „Към какво ме принуждава симптомът?", обикновено бързо ни доближават до централния кръг от теми, свързани с болестта.

Тялото изживява това, което потърпевшият никога не се осмелява или не иска да признае в душата си. Така например, не смеем да признаем, че всъщност ни иде да излезем от кожата си, защото искаме да прекрачим границите, които сами сме си наложили - тялото осъществява несъзнателното ни желание и използва като симптом една екзема, за да направи действителното желание съзнателно. С екземата, като причина на която може да се позове, потърпевшият изведнъж се осмелява да изрази желанието си на висок глас: „Иде ми да изляза от кожата си!" - защото най-накрая той има телесно алиби, а то днес се приема на сериозно от всеки.

Външните условия не разболяват никого, но човекът използва всички възможности, за да ги постави в услуга на болестта си. Само болният превръща нещата в причина.

Болният е едновременно и извършител, и жертва, той страда винаги и само от своята собствена несъзнателност. Ако болният се заблуждава, че е станал жертва на някакви обстоятелства, така ограбва сам себе си и се лишава от шанса за преобразяване. Нито бактериите, нито земните лъчения предизвикват болестта, но човек ги използва като помощни средства, с които да осъществи своето боледуване.

Дали вярваме, че сме открили причината за дадено смущение в някакви бактерии или нечии лоши майки, е от второстепенна важност за мисловната концепция. Психосоматичният модел не се е освободил от основната грешка на еднополюсната причинна концепция. Нас не ни интересуват причините от миналото, защото, както казахме, те са много и всички еднакво важни или еднакво маловажни.

Няма сериозни заболявания или нещастни случаи, които падат като гръм от ясно небе, а само хора, които твърде дълго са вярвали в ясното небе. Само онзи, който не се самозалъгва, не може да бъде разочарован!

Човекът е болен. Болестта е израз на неговото несъвършенство и в рамките на полярността е неизбежна.

Симптоматиката компенсира всички едностранчивости. Симптомът прави човека искрен! Като симптом човекът има това, което липсва в съзнанието му. Изцелението е възможно само тогава, когато човек осъзнае и интегрира скрития в симптома елемент на сянката. Намери ли човек онова, което му липсва, симптомът става излишен.

Из "Болестта като път", Рюдигер Далке,Торвалд Детлефсен