Светът в теб4 август 2017

Трябва да живеем до морето, мамо...

За Мис НикойНеМеОбича и правото на всеки от нас да изибра

Вера Полозкова е най-популярният поет в руското интернет пространство. Кандидат-студентите за кино академиите и театралните институти подготвят за изпитната комисия нейни стихове. Хиляди фенове пълнят залите, когато тя чете на живо куплетите си. А единственото, което тя иска, е да живее до морето. Всички да живеят до морето. Стига да има място за всички край него...

Трябва да се живее до морето, мамо, човек да прави каквото му харесва и нищо да не усложнява. Та това е само въпрос на избор, мамо, месеци наред само да се ядеш за нещо несвършено, изпуснато и отишло на халос — или пък обратното. Да решиш, че останалият ти живот ще стигне тъкмо за да успееш с всичко започнато и да се вкопчиш за работата. Век да опяваш на ближния си какво тъпо и мудно нищожество е. Или пък да го хвалиш за малки достиженийца и победки, за да разцъфне той и да почувства собствената си нужност – ако ти си с него въпреки всичко и го обичаш, защо да му тровиш кръвчицата и своята?

Да му казваш „разбира се, ти ще ме оставиш“ и да възкликнеш няколко години по-късно, когато го направи - „така си и знаех!“. Или изобщо да не мислиш за това и да се радваш на факта, че сте заедно, че правите заедно малки мили глупости и открития, да не дълбаеш в душата на любимия човек за нещо, което ще се или няма да се случи?

Винаги да казваш - „аз не мога“, „глупаво е даже да започна“ — или в един прекрасен момент да махнеш с ръка и да опиташ? И даже ако не се получи – да изнамериш друг начин и да опиташ отново?

Да смяташ всеки, който ти харесва, за идиот и извратен, да скръстиш ръце на гърдите си и язвително да се усмихнеш, съскайки „хайде, разубеди ме“... Или да се предадеш и да кажеш „слушай, адски съм изплашена от властта, която имаш над мен, ти си страхотен, тревожна съм, може ли да поговорим?“.

Винаги да съм инатливо права, както казва Альона, и на всички с два хода да покажа кой командва парада – и да остана сама и самотна в прегръдка с идиотската си правота... Или един-единствен път да преглътна горчивината, първа да помоля за помирение, да кажа „Готова съм да те изслушам, обясни ми какво се случва? Така и така мислиш за това от дни, хайде да свалим картите на масата?“

Да си горда и отмината от съдбата, Мис НикойНеМеОбича 2009... Или дълбоко да поемеш въздух и да помолиш за помощ, когато е необходима, и да получиш помощ, което е най-невероятното? Да ненавиждаш с години, че с теб са постъпили несправедливо, или, ако това толкова те мъчи, да звъннеш един път и да попиташ с най-спокойния си глас: „слушай, аз не мога да разбера...?“.

Двадесет години да се съсипваш заради отишлата си любов или да събереш волята си в юмрук, да си позволиш отново да се доверяваш, да се откриеш и да се отвориш за нова връзка, за да бъдеш щастлива? Във второто ми се струва, че има много повече доблест, отколкото в първото, което не изисква никакви душевни усилия.

Да прочетеш за себе си гнусотия и да се разстроиш за седмица или да повдигнеш рамене и да си помислиш с искрено съжаление за този, който го е написал?

Да страдаш и да мислиш, че светът е нещо лайняно, направено от Архитекта на Матрицата, да се хвалиш с раните си като с ордени и да ги показваш непрекъснато, като тъжно се иронизираш заради безнадежността на положението си... Или да започнеш да си признаваш, че вкусното е вкусно, топлото сгрява, красивото е празник за очите, добрите се усмихват, щедрите са готови да дават, а не че всичко и всички са небесна гавра, създадена за да те унижи и смачка?

Господи, толкова е просто, мамо, като пияна съм, получавам замайване от осъзнаването на това всемогъщество — не разбирам защо всички не го виждат така ясно като мен. Всичко на света е въпрос на избор, нито повече, нито по-малко. Няма никакви предопределености, дадености, недостижими върхове. Ти самият си гвоздеят в обувката си и лошата си поличба. Ти сам си избрал да си жалък, нищо неструващ и самотен — или пък щастлив и нужен. Никой не може да реши това вместо теб и никой не може да те спре, ако искаш да се чувстваш никой.

Ако се чувстваш удобно да разсъждаваш по този начин и нищо да не предприемаш – живей си както си живял, само не смей да се жалваш от обстоятелствата. В свят, където хората покоряват Еверести, записват платинени дискове и пленяват най-непристъпните красавици, макар да са никому неизвестни очиларковци – ти нямаш право да казваш, че такива неща са невъзможни дори на теория.

Да, за това трябва воля – да избереш и бъдеш верен на избора си до края, само това. Вселената е гъвкав и деликатен материал, от нея можеш да изградиш Piazza Mattei или пък Ривиерата – ти си единственият, който може да избере какво да изгради.

Мислех, че това работи по този начин с всички материални неща, но не и с хората. Искаш пари – ще имаш, слава – ще те сполети, пътешествия – само маршрут си избери... Но събитията от последните седмици ми доказват, мамо, че и с хората е така. Ако мислиш, че са студени скали и бодливи звезди, просто престани да мислиш, че са студени скали и бодливи звезди и поне веднъж поговори с тях, както би поговорил със себе си – такъв, какъвто си – жив, изплашен, топъл. И ще се удивиш как всичко ще се промени, ще се преобразува, мамо...