Нека не се превръщаме в социално приемливи зомбита

Ето защо животът ми се разпадаше — не защото не можех да чувствам, а защото не можех да приема истинските си чувства като валидни. Страдах и изпадах в депресия, защото все още вярвах, че има начин, по който трябва да се чувстваме за всяко едно събитие в живота (някакъв индустриален стандарт). И ако чувствата ми се отклоняваха от този индустриален стандарт, тогава имаше нещо дълбоко счупено и грешно за мен.

Вече не вярвам в това.

Ние не сме операционна система, хора. Ние сме човеци, хора. И ние сме сложни и уникални, съвършени и истински, и няма някакъв унифициран начин как да се чувстваме.

Културата ви учи на някои начин, по които би трябвало да чувствате. Но ако не можете да позволите на истинските си емоции да съществуват, защото се опитвате да живеете в рамките на социално приемливото чувство, тогава ще страдате и ще се опитате да се натъпчете в индустриалния стандарт. Или пък ще се опитате да притъпите истинските си чувства със зависимост или самосаботиране. Или просто ще спрете да изпитвате каквото и да било (до степен, че почти ще заприличате на социопат.)

О, любими мои, любими мои, любими мои...

Страдали ли сте някога, защото сте вярвали, че изпитвате ГРЕШНАТА ЕМОЦИЯ?

Години наред съм събирала толкова много истории от приятели за техния опит с НЕПРАВИЛНАТА ЕМОЦИЯ.

Имам приятелка, която описа чувството си на скръб – остра, мъчителна скръб – в деня на сватбата си. Това е грешна емоция! Не можете да изпитвате скръб, когато се омъжвате, когато 300 гости чакат да ви видят в скъпата ви сватбена рокля на Vera Wang! Не е правилно! И срамът, който тя изпитваше от това чувство на скръб, беше толкова ужасен, че нейният вътрешен хард диск на практика се срина за няколко години... Ефективно я превърна в социално приемливо зомби, защото да не чувстваш абсолютно нищо беше за предпочитане пред да изпитваш грешната емоция.

Моята приятелка – писателката Ан Пачет наскоро написа смело и великолепно есе за огромната радост, която изпитала, когато баща й, след много мъки, починал. Той страдал от ужасна болест в продължение на години и когато си отишъл от този свят, Ан почувствала не просто облекчение... но радост! Възторжена радост! И знаете ли, тя понесла талази от огън и жупел, защото споделила публично в интернет, че е щастлива, че баща й е мъртъв. Защото това била грешната емоция според общественото мнение. И все пак това е, което Ан е почувствала, въпреки или може би поради факта, че е обожавала баща си и е била негова всеотдайна болногледачка. Тя изпитвала радост за себе си и радост за него, защото и двамата са стигнали до края на страданието му. И вместо да пази тази грешна емоция в тайна, тя я извадила на бял свят и я анализирала, говорела за нея открито, споделила я. Това й е било нужно.

Мой приятел един път ми заяви: „Мразя Коледа и винаги съм мразил Коледа. Вече не го правя.“ Какво?! Грешна емоция!

Имам приятелка, която не изпитва никакво съжаление, тъга или двусмислие относно онзи аборт, който е направила преди тридесет години. Какво?! Грешна емоция!

Имам приятел, който спря да чете новини или да се занимава с политика, защото му писна и отсече: „Честно ли? Вече не ми пука. Просто не ми пука!“ Грешна емоция!

Имам приятелка, която се отказа да е проповедник в своята църква, защото най-накрая трябваше да признае, че не може повече да преглъща ученията на своята църква. Грешна емоция!

Имам приятел, който ми каза: „Знаете ли онзи израз за това как никой на смъртното си легло никога не е казал: „Иска ми се да бях прекарвал повече време на работа“? Защото семейството и приятелите трябва да са по-важни от работата. Е, вероятно аз ще бъда този на смъртния си одър, който ще каже, че ми се иска да бях прекарвал повече време на работа, защото обичам да работя. Луд съм по работата си и я обичам повече от всичко! Иска ми се да мога да работя още повече часове. Работата ми ме изпълва изцяло. Обичам работата си повече, отколкото обичам приятелите си — и смятам, че е по-лесно да се справя с работата си, отколкото с лудото си семейство. Работата е мястото, където отивам за радост.“ Какво?! Грешна емоция!

Моя приятелка смяташе, че е луда, защото след като съпругът й я напусна, всичко, което можеше да почувства, беше облекчение... след двадесет години „добър брак“. Беше дала всичко за този брак и го бе обичала толкова правилно. Трябва да се плаче при разтрогването му! Трябва тя да се почувства огорчена! Да е засрамена, предадена и ядосана! Има сценарий за това как трябва да се чувстваш, когато мъжът ти те напусне, след като си била толкова добра съпруга. Но приятелката ми се отклоняваше от сценария, защото чувстваше само чисто въодушевление, че той си е отишъл и тя е свободна. Семейството й се тревожеше за реакцията й, защото това бе грешната емоция. Мислеха, че може би се нуждае от лечение.

Майка ми веднъж ми призна, че най-щастливият период в живота й е започнал, когато аз и сестра ми най-накрая пораснахме, отидохме в колеж и гнездото опустяло. Грешна емоция! Жените трябва да мразят този момент и да се потопят в синдрома на празното гнездо! Майките трябва да скърбят и да припадат, когато децата им напуснат дома. Но не. Майка ми искала да танцува джиг, когато оставила дъщерите си в колежа и осъзнала, че най-сетне е приключила с нас. Всички останали майки плачели, но всичко, което майка ми можела да почувства, било: „Ураааааа!“ Но тя пазила това чувство в тайна, защото „добрата майка“ (каквото и да означава това, Бог да ни е на помощ) не може да празнува освобождаването от децата си, защото това е грешна емоция. Какво биха казали съседите?

И ето най-доброто: един мой любим приятел преди години беше диагностициран с неизлечима болест. Този човек, който обичаше живота повече от всеки друг, когото някога съм срещала, ми призна, че първата му мисъл – когато чул диагнозата – била: „О, слава Богу.“ И това чувство не изчезнало с течение на времето, дори когато болестта му се влошила. Изпитваше такова дълбоко щастие. Той се почувствал като: „Уф, приключих!“ Той умирал! Би „трябвало“ да изпитва тъга, ярост, болка и печал. Но той си мислел колко е хубаво, че вече не трябва да мисли и да се тревожи за куп неща. Вече не трябвало да се тревожи за спестявания за пенсия. Нямало нужда да измисля как да се справя с най-трудните си връзки. Не се налагало да се вълнува за световния тероризъм и глобалното затопляне. За ремонта на покрива на гаража. Вече дори не трябвало да се тревожи, че ще умре, защото сега знаел как щяла да завърши историята му. 

Той бил щастлив. И той остана щастлив през цялото пътуване към смъртта си. Каза: „Виж, животът е труден. Дори добрият живот е труден, а аз съм имал много добър живот… но е трудно. Вълнувам се, че ще напусна тази вечеря сега. Беше весел купон, но съм уморен. Готов съм да тръгвам.“ Грешна емоция! Лекарите му казали, че е в шок, и продължили да му подават брошури за преодоляване на скръбта. Но приятелят ми не беше в шок. Шокът е, когато не чувстваш нищо. Той изпитвал щастие! Лекарите просто не харесали това, защото за тях това била грешната емоция. Не отговаряла на индустриалния стандарт. Но моят приятел стоеше в своята истина – своята собствена истина. И ако шестдесет години съзнателен и честен живот не дават право на един добър човек да отстоява своята собствена истина и да изпитва собствените си чувства в края на живота си, тогава за какво е животът?

Приятели мои, чуйте ме: искам да се научите как да чувствате това, което чувствате - не това, което си мислите, че трябва да чувствате, а това, което наистина чувствате.

Бих искала да управлявате живота си въз основа на това и само на това.

Бих искала да премахнете бутона „ГРЕШНА ЕМОЦИЯ!“ от вашата вътрешна клавиатура завинаги.

Бих искала да отхвърлите идеята, че има емоционален индустриален стандарт, който трябва да следвате неотклонно. Моят приятел Роб Бел ми каза, че винаги е питал терапевта си: „Нормално ли е да се чувствам така?“, а терапевтът винаги отговарял: „О, Роб… отдавна преминахме нормалното.“

И аз съм преминал нормалното отдавна. Няма повече да си причинявам срама и страданието да поставям под съмнение собствените си реакции към живота или да погребвам собствените си истински чувства, защото не чувствам това, което се предполага, че трябва да чувствам.

Ако изпитвам радост, тя е правилна и истинска...за мен.

Ако чувствам скръб, тя е правилна и истинска... за мен.

Ако обичам някого, тази любов е правилна и истинска...за мен.

Ако изпитвам недоверие или отвращение към хора, на които би следвало да вярвам и да им се възхищавам, това чувство на недоверие е правилното и истинското...за мен. И ако изпитвам възхищение към хора, на които не е редно да се възхищавам, това чувство на възхищение е правилно и истинско… за мен.

За никого не е от полза, когато се опитвам да накарам себе си да се чувствам по начин, по който не се чувствам. За никого не е от полза, когато се опитвам да се накарам да не се чувствам по начина, по който се чувствам...И не е от полза за никого, когато го правите.

Почувствайте това, което чувствате, позволете на емоциите си да бъдат легитимни, безстрашно изследвайте собствените си реакции към собствения си живот и живейте своята абсолютна истина – няма друг път към почтеността освен този.

Всичко по-малко от това е наистина ГРЕШНО. (За теб.)

Все напред!

ЛГ

-----------------------------------