Перфекционистът, който угажда на хората

Когато попитате повечето хора за техните представи за себе си, те ще ви кажат, че приемат себе си за достойни хора. Те не смятат непременно, че са добри, но не вярват, че са и лоши. Ако трябва да оценят характерите си, те биха могли да посочат недостатъците си, както и качествата, които им липсват. А ако запитаните са максимално честни, то биха достигнали до осъзнаването, че тяхното лицемерие е в основата на поведението им и е неразделна част от човешката природа. Перфекционистите обаче често мислят различно.

Перфекционистите са заети с доброто и да бъдат добри

Техният вътрешен критик понякога е вътрешен, а понякога външен. Те често проектират своите сенки или непризнати недостатъци върху другите. Те знаят добре какво е егоизъм, алчност, завист и гордост, но ги виждат само в околните и никога в себе си. Те притежават силен страх от отхвърляне и пренебрежение. Вярват, че доброто винаги ражда награди, а лошото неизбежно е посрещнато с бързо наказание. За тях моралът е нещо абсолютно и желязно, което създава справедлив и предвидим свят – едновременно ужасяващ и безопасен. В този свят за оцеляване е необходима просто доброта, което е може би е най-трудната задача, с която всеки човек може да се заеме.

Перфекционистите имат склонност към черно-бяло мислене. Борят се с прекомерно самообвинение, вярвайки, че те и само те са единствено отговорни за това как хората се отнасят към тях – пример за когнитивно изкривяване, известно като персонализация. Тази тенденция започва в детството. Например Ани. Оставена сама, без никой да се грижи за нея, тя се чуди в какво е сгрешила, за да й се случват тези неща. Защо родителите й не се грижат достатъчно за нея, сигурно има причина и тя е в нея? Тя се взира в празните подове, обградени с безплодни стени, символизиращи огромното пространство вътре в нейното малко сърце. Опитвайки се да разбере затрудненото си положение, Ани смята, че сигурно и била лошо момиче. Защото, ако беше различна, щеше да бъде обичана. А родителите й може дори директно да са внушили и/или затвърдили убедеността й в нейната несъстоятелност. Много хора се борят с типа разсъждения и произтичащия от тях срам и чувство за вина.

Това, което Ани не знае, подобно на толкова много пренебрегнати деца, е, че тя не е карала родителите си да правят нищо, поне не по някакъв осъзнат целенасочен начин. Тя все още не разбира техните модели, нито сложната връзка между причина и следствие.

Научаваме за тази връзка като деца, както устно, така и чрез опит. Ако преместя чашата твърде далеч, тя пада от масата. Ако докосна печката, ръката ми е изгорена. Светът започва да има смисъл в това отношение. Правя X и Y се случва. Или не правя X и Y се случва. Така персонализирането или поемането на твърде голяма отговорност за някакъв резултат се превръща в естествена проява на този процес.

Децата са склонни да виждат света в диади – взаимоотношения, състоящи се от двама души. В този балон е лесно да повярвам, че ако някой ме е наранил, трябва да съм го заслужил. Чувството за вина се налага по моралистичен и опростен начин, при който житейските обстоятелства и междуличностните модели на наранителя не се вземат и не могат да бъдат взети предвид. Ани знае само какво съществува между нея и нейните родители. И с напредване на възрастта тя ще започне да сравнява отношенията си с тях с тези на другите деца в техните семейства. Така у Ани ще се затвърди убеждението, че е лоша дъщеря. Ако родителите на другите деца са добри с тях, вероятно те са заслужили това.

И така, Ани се потъва все повече и повече в опити да разреши своя срам. Какво е могла да направи? Защо е толкова лоша и защо постоянно не успява да е добра? Следователно Ани се задоволява с това да бъде харесвана, борейки се за трошици обич, докато неуморно преследва съвършенството или това, което тя вярва, че е уважение. Двете конструкции може да изглеждат сходни, но не са.

Да бъдеш харесван означава, че другият има интерес само да се възползва от твоето присъствие по някакъв начин. А да бъдеш уважаван означава, че другият също ти предлага да се възползваш от него без винаги да очаква възвръщаемост на инвестицията си под формата на внимание, грижа, емоции, време. В първия случай вие се възприемате като по-нисши и не се приемате толкова сериозно. Във втория случай в очите на околните сте на висота. Когато знаеш, че те уважават, можеш да търпиш моменти, в които не те харесват, както правят родителите, когато децата им се държат необуздано.

Страхувайки се от отхвърляне, хора като Ани често не успяват да поставят граници и да изразят желанията си. От една страна, ако ги попитате за желанията им, те ще покажат, че са просто „гледачи на витрини“, надничащи в страхотния, голям търговски център на уважението. Мол, предназначен за почти всички останали. От друга страна, те вярват, че удовлетворяването на чуждите желания е основният знак да бъдеш обичан. Ако просто го правят достатъчно дълго – ще спечелят уважение. За тях двете понятия, да бъдат харесвани и уважавани, са погрешно преплетени. Те вярват, че колкото по-щастлив е някой с вас, толкова повече ви цени.

Психоаналитикът Нанси Макуилямс описва моралните мазохисти като „интроективно организирани хора, които са организирали самочувствието си около способността си да понасят болка и жертви“ (интроекция - процес, при който индивидът несъзнателно включва аспекти от външната реалност в себе си, особено нагласите, ценностите и качествата на друг човек или част от личността на друг човек - бел.ред.). И го правят за обожание. И така, перфекционистичната загриженост за доброто предполага мания за социална преценка.

За да бъдем уважавани, трябва да рискуваме да не ни харесват. Парадоксът е: само когато си позволиш да бъдеш неприятен, ще отвориш вратата към уважението. Когато поставим граници и хората спрат да се възползват от нас (поне за момент), може да започнат да ни мразят. В този момент те ни наказват с отхвърляне. За тези, които персонализират, подобна реакция е почти напълно непоносима. „Защо просто не го оставих на мира?“ „Можех да го направя сам.“ „Не си струваше битката.“

Перфекционистите трябва най-сетне да разберат, че хората ги обичат заради това, което могат да правят и заради това, което са, което означава, че тяхното мълчание и невидимост в даден момент ще се превърнат във връзка и комфорт от любовта и уважението, върху чието създаване са работили толкова усилено.