Мозайка от Капела Палатина, Палермо, ок. 1150; източник: The Yorck Project (2002); обществено достояние; Wikimedia Commons
„Ех, ако ти бе познал поне в този ден това, което служи за мира ти!
Но сега това е скрито от очите ти...“
Лука 19:42
Връбна неделя е. Вход Господен. На този ден отбелязваме влизането на Иисус Христос в Йерусалим. Цветница е не само празник на радостта и тържеството, но и ден, в който трябва да се замислим какво означава да бъдем ученици на Исус Христос. Цветница е ден, в който можем да се обърнем към Бога в молитва и да поискаме Неговата помощ и благословия в нашето пътуване.
Нека всички заедно се помолим днес за мир, любов, сила на духа и благословията на нашия Господ Исус Христос. Нека пречистим душите си с този откъс от текст за същността на днешния празник, публикуван преди 28 години в „Църковен вестник“.
В този тържествен празничен ден, когато масово християните се стичат в храма не толкова заради богослужебната прослава на Господа, а за да си вземат върбово клонче, нека спрем вниманието си върху детайла от земния живот на Иисус Христос и всеки един от нас да изпита собствената си съвест.
Какво точно празнуваме днес? Какво евангелско събитие си спомняме и какво е личното ни отношение към него? При всичката тържественост на православното богослужение, при всичкото множество народ, който си спомня за Бога едва ли не веднъж или дваж годишно, не припомняме ли в крайна сметка истината, че човечеството не се е променило много от онова евангелско време?
„И тогава видимостта била тържествена - отбелязва св. Теофан Затворник, - но Господ гледал на невидимото душевно състояние на тълпата и го намерил достойно за плач. И нашите църковни празници създават илюзията на празничност, но такава ли е действителността?“
Защо ли тогавашната йерусалимска тълпа, боготворяща Христа, Му изменила толкова бързо?
Главната причина за народното разочарование, както ни свидетелства светото Евангелие, се състояла в това, че от Спасителя се очаквало нещо, което Той не можел да даде. Народът очаквал от Христа да осъществи неговите мечти и надежди, очаквал удовлетворение на националната гордост и когато множеството видяло, че Господ не му се подчинява, то яростно Му се разгневило и в единодушие множеството народ Го възненавидял.
Точно така бива и в духовния живот. Твърде често християни, които започват религиозен живот, си поставят лични цели без да сторят труд да узнаят какво Бог очаква и иска от тях. Не са малко онези, които обръщат погледа си към религията, мислейки си, че материалното им благополучие ще се ползува от Божието покровителство и личните им мирски дела ще потръгнат по-успешно. Други пък гледат на религията като на средство да направят кариера или пък като възможност да се благоустроят в живота.
Трети възмечтават за власт и слава, почести и влияние в качеството си на религиозни дейци. Други пък, които са настроени изключително мистично, очакват да достигнат твърде скоро духовните плодове - святост, силна молитва и не на последно място чудодействие.
Във всичките тези и подобни случаи, човек отрежда на Бога недостойна за величието Му служебна роля, искайки от Него изпълнение на своите егоистични желания. Може да се каже, че подобни желания няма да дадат истински душеспасителни резултати. Нещо повече дори, разочарованието предизвиква у някои дори вражда към Бога и не е изключено да доведе до душевна гибел.
Има и друга категория християни, които се отличават със своята ревност към църковния живот. Това предполага известно благочестие, т.е. живот, според евангелските заповеди. За голямо съжаление, именно сред тази активна църковна категория се забелязва някаква външна ревност, но вътрешно безразличие към евангелските заповеди. Нещо повече и ужасяващо дори. Болшинството ревностни християни не са чели поне веднъж в живота си Евангелието. Те се заблуждават и самозалъгват, че сладките им приказки ще им обезпечат вечния живот.
Бог няма нужда от нашата църковна празничност. Той, по Своето човеколюбие е допуснал нашите празници и приема богослуженията ни в очакване всеки един от нас да прави редовна равносметка до каква степен е Христов последовател; до каква степен е усвоил евангелското учение и до каква степен Евангелието е ръководен принцип в живота ни. Ето, тази равносметка се прави в Тайнството Покаяние или Изповед. Редовната самопроверка, покаяние за допуснати грешки и горещо желание за лично усъвършенствуване, както и дейна проява на евангелската любов към ближните са признаците за истинско християнство.
Колкото до любовта ни към Бога, тя няма нужда да се афишира. Тя се измерва по редовността на молитвата ни или общуването ни с Бога. Можем ли да твърдим, че обичаме някого, ако не беседваме с него? Можем ли да убеждаваме околните, че ние сме църковни или дълбоко вярващи в Бога, ако не само че не Му се молим, но дори и не познаваме Закона Му? Прочее, нека в този празничен ден се замислим дали Христос не плаче и за нас, гледайки на душевното ни състояние, въпреки че присъстваме на празничното богослужение и създаваме впечатление да сме в духовен възторг. Нека се вслушаме в съвестите ни дали Господ не ни казва същите думи: „да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!“ и душеспасение.
Нека в този високо тържествен момент се замислим сериозно и се побоим да не би да се отнесат към нас думите на Спасителя: „Тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита..“ (Мат. 15:8-9).
