Изображение: Георги Илиев
„Изключително биологичният подход към проблемите на психичното страдание и инвалидност е в най-добрия случай частичен и непълен, а в най-лошия - обезсилващ и инвалидизиращ за потребителите на услуги за психично здраве. Той изпраща изричното послание, че хората не са отговорни за формите на страдание, които са етикетирани като психични заболявания.“
В съчинението си отпреди 30 години той критикува господстващия модел на биологичната психиатрия, според който душевните страдания се обясняват предимно с химически дисбаланси в мозъка, вместо с житейските събития, личния опит и поемането на отговорност за собствения живот.
Според Лейфър има определени видове страдание, за които човекът не може да бъде държан отговорен, и други, за които може. Разбира се, хората не носят вина за своите заболявания, освен когато сами са допринесли за тяхната поява, като например при рак на белия дроб вследствие на пушене, смята Лейфър. Той обаче разкрива истинската същност на страданието, което човек сам си причинява поради невежество, себелюбие, корист и агресия. Авторът припомня, че още древните гърци са казвали, че характерът е съдба и че страданието ни е следствие от недостатъци в нравствените ни възгледи и постъпки. Софокъл е казал: „Най-големите мъки са тези, които си причиняваме сами.“
„Ние сме отговорни поне за начина, по който страдаме – например дали понасяме страданието търпеливо, като Йов, или с агресия. Носим отговорност и за онази част от него, която сами си причиняваме. Отговорни сме за последиците от думите и делата си. Това е законът на кармата“, пише Лейфър. Според него всеки може да повиши усещането си за щастие чрез себепознание и самодисциплина.
Авторът разказва как безброй пациенти са идвали при него с оплакването, че имат „биохимичен дисбаланс“, защото така са им казали други терапевти. Средствата за масово осведомяване им налагат виждането, че техните страдания – депресия, тревожност, чувство за вина, гняв, зависимост от лекарства или храна, мании и компулсии – се дължат на биохимични дисбаланси в мозъка.
„Те нямат представа какво представляват тези химически дисбаланси, но вярват, че именно те са причината за нещастието им. Затова им липсват дори най-малкото разбиране и любопитство към начина, по който собствените им мисловни нагласи, възгледи и отговори на житейските събития пораждат страданието и симптомите им. Те са станали слепи за човешките страни на своя живот и за същността на личния си опит. Така са отслабили способността си да се справят с житейските трудности.“
Лейфър е убеден, че психиатрията, основана единствено на биологията, обезсърчава хората да поемат отговорност за себе си – за своето поведение, чувства и начин на мислене. Щом изгубят подтика да търсят причините за нещастието в себе си, те започват да ги търсят навън – в държавата, политиците, съседите и учрежденията. Авторът определя днешната политическа обстановка като „размиване на нравствените ценности и отказ от лична отговорност“.
„През този век станахме свидетели как равновесието между личната свобода и държавната власт се измества от човека към държавата. С това човекът губи не само свободата си, но и отговорностите, свързани с нейното упражняване. Съвременната психиатрия е подпомогнала този ход, като насърчава биологично редукционистка идеология, която обяснява човешките мисли, чувства и поведение предимно чрез физиологията на мозъка.“
