Снимка: Сюзан Д. Уилямс, Unsplash
Уийст разглежда личната промяна не като еднократен акт на воля, а като постепенно запознаване със собствените ни страхове, нужди и повтарящи се поведения. „Планината“ в заглавието се превръща в метафора за онова, което стои между нас и живота, който искаме да изградим – и същевременно за пътя, който трябва да изминем навътре към себе си.
Самосаботажът на пръв поглед изглежда като поведение, с което сами пречим на собственото си развитие, обяснява Уийст. Знаем, че искаме да променим нещо, но не го правим. Искаме да започнем нов проект, но отлагаме. Искаме да напуснем връзка или работа, която не ни носи удовлетворение, но намираме причини да останем. Искаме да се погрижим за себе си, но отново се връщаме към старите вредни навици.
Може да ви прилича на липса на дисциплина, воля или характер, но според авторката самосаботажът не е непременно желание да си навредим. Често той е опит да се защитим. Нещо в нас съзнателно иска промяна – повече свобода, любов, успех, спокойствие, развитие. Сенчестата ни страна обаче се страхува от това, което промяната ще донесе, защото новото е неизвестно, а това означава риск.
ОТ КАКВО СЕ ОПИТВАМЕ ДА СЕ ЗАЩИТИМ?
Поведението ни често задоволява някаква по-дълбока, неудовлетворена потребност – за сигурност, контрол, приемане или защита. Проблемът е, че стратегия, която някога ни е помагала да се справяме, може с времето да се превърне в пречка.
„От какво се опитвам да се защитя чрез това поведение?“ Според авторката на „Планината си ти“ това е въпросът, с който трябва да се оттласнем от тресавището на страха и да вземем живота си отново в ръце. Трябва честно да анализираме проявите на отлагане, перфекционизъм, разсеяност в ежедневието си, защото те са знаците за страх от провал, опит за избягване на критика и тревога да останем насаме с мислите си.
ПРОМЯНАТА ЗАПОЧВА С ОСЪЗНАВАНЕ
Промяната започва с осъзнаване. Първата стъпка е да видим модела – „Какво правя отново и отново, въпреки че знам, че не ми помага?“. Да назовем точно поведението си без осъждане.
Втората стъпка е да потърсим чувството и мотива за това поведение – „Какво получавам от това поведение, въпреки че ми вреди?“. Защото ако един модел продължава да съществува, той вероятно изпълнява някаква функция.
Третата стъпка е да се научим да понасяме неудобството на промяната. Много често не се връщаме към старото, защото то е по-добро. Връщаме се към него, защото е познато. Новото изисква от нас да бъдем различен човек. А това може да бъде страшно.
При промяната на старите си модели е възможно да изпитаме тревожност, съмнение, вина или страх. Целта не е да изчакаме тези чувства да изчезнат, за да действаме, а да се научим да ги усещаме, без автоматично да им се подчиняваме, казва Уийст.
ДА ДЕЙСТВАМЕ, ДОКАТО СТРАХЪТ Е ТАМ
Четвъртата стъпка е да заменим стария модел с нов. Петата стъпка е да започнем да действаме като човека, в когото искаме да се превърнем. Не чакаме да се почувстваме уверени, за да направим крачката. Правим крачката и постепенно изграждаме увереността. Не чакаме да спрем да се страхуваме. Учим се да действаме, докато страхът е там.
Промяната не е наш враг. Тя просто се опитва да ни предпази по начин, който вече не ни служи. Затова „планината“ не е нещо, което трябва да унищожим. Тя е всичко онова в нас, което трябва да разберем, преработим и надраснем.
