В книгата си „Отсъстващи бащи, изгубени синове“, канадският психоаналитик, последовател на Юнг, Ги Корно (1951–2017) разказва за кризата на мъжката идентичност, чиито корени се крият в прекъснатата или разкъсана връзка между баща и син. Корно е убеден, че за да развие здрава психика, е жизненоважно мъжът да признае своята „бащина рана“. Той трябва да премине през катарзиса на психологическото и духовно съзряване, започнал още в детството.
Повечето съвременни мъже са израснали лишени от истинско бащино присъствие, смята писателят. И не става дума непременно за физическа смърт или развод, а за отсъствие на душевна близост. Бащата може и да го е имало в дома, но той е или изцяло погълнат от работата, или недостъпен за чувствата на детето и студен, или властен и обезценяващ, или пък слаб и напълно подчинен на волята на майката.
Без топли, отдадени и подкрепящи отношения с баща си, момчето е лишено от образец за подражание. То не разбира какво означава да си мъж и започва да търси своята същност на сляпо, обяснява Корно.
В празнотата, оставена от баща му, момчето се привързва към майка си, която става единственият източник на одобрение. Психолозите наричат това синдром на „доброто момче“. За да спечели мамината любов и да избегне разногласия, синът се научава да отгатва дори и неизказаните желания на майката. Той потиска естествената си мъжка агресивност, непринуденост и непокорство. Става удобен, гъвкав и „безопасен“.
Като възрастен, такъв мъж често е успешен, но се чувства празен отвътре. Той продължава да търси майчино одобрение от своите любими, началници и приятели. В отношенията си се страхува да не бъде погълнат. Другото поведение, обратно на „доброто момче“, е „бронята“ на показната мъжественост – или както психолозите я наричат, свръхкомпенсация. Мъжете с такова поведение са склонни към честа смяна на любимите, проявяват агресия и са жадни за пари или власт. Под тази привидност обаче се крият дълбок страх от близост и болката на отхвърленото вътрешно дете, което никога не е получило благословията на баща си.
Корно предлага терапевтичен подход, при който човек минава през болката, която не е успял да надрасне. Първо трябва човек да признае, че носи тази рана, и да си даде време да поскърби за загубените заблуди – образа на „съвършения баща“, който никога не е имал. Но преди това е нужна помощта на обучен терапевт, за да се пробие защитата на отричането. Много мъже виждат бащите си като безупречни („той просто работеше усилено за нас“) или, обратно, замразяват чувствата си и ги презират вътрешно. Мъжът трябва честно да се изправи очи в очи с обидата, страха, гнева си и разочарованието от това, че баща му е недостъпен.
Както и да среже психологическата си пъпна връв с майката. В терапията това означава да спре да търси женско одобрение като основен показател за своята ценност. Мъжът се научава да казва „не“ и да отстоява границите си. Тепърва му предстои да се научи да обуздава агресията си, да действа мъдро, да се защитава и да постига целите си.
Крайната цел на терапевтичната работа според Корно е не просто да се прости, но и да се развие архетипният образ на Вътрешния Баща. Юнгианската психология казва, че той дава вътрешно разрешение за успех и себеизразяване и осигурява самодисциплина и подреденост без жестокост. Вътрешният баща обича безусловно и приема личността такава, каквато е, като я защитава от безмилостния вътрешен съдник.
