Подкрепете ни!




Изкуство22 август 2020

4-5 август 2026-а: Ще паднат тихи дъждове...

100 години от рождението на Рей Бредбъри

Той казва за себе си „Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“ 

На 22 август светът отбелязва 100 години от рождението на един мечтател с тънък усет за словесното изящество. Рей Бредбъри остава в историята на литературата  с "Вино от глухарчета", "Марсиански хроники", "451 градуса по Фаренхайт", "Смъртта е занимание самотно", както с най-нежните описания на лятото. И за август, който е като ликьор от круши и трябва да се отпива глътка по глътка. Августовските дни, казва Бредбъри, трябва да се сложат между страниците на книгата като картонче за отбелязване и да ги изтръсквате като жар оттам през студените ноемврийски дни. А знаете ли, че Бредбъри има текст за датите 4 и 5 август 2026 г. в "Август 2026. Ще паднат тихи дъждове" из "Марсиански хроники". Нека си припомним за апокалипсиса, както го виждаше великият фантаст. 

Във всекидневната говорещият часовник настойчиво запя: тик-так, седем часа, ставайте бързо, ставайте бързо, седем часа! — сякаш се страхуваше, че никой няма да го чуе. В утринната тишина къщата беше пуста. Часовникът продължаваше да пее, повтаряйки непрекъснато: седем и девет, време за закуска, седем и девет!

Кухненската печка дрезгаво въздъхна и изхвърли от нажежения си стомах осем идеално препечени филийки хляб, четири яйца на очи, шестнадесет парченца бекон, две чашки кафе и две чаши студено мляко.

— Днес в град Алендейл, щат Калифорния, е четвърти август, две хиляди двадесет и шеста година — произнесе друг глас от тавана на кухнята. Той повтори датата три пъти, за да се запомни по-добре. — Днес е рожденият ден на мистър Федърстоун. Годишнината от сватбата на Тилита. Трябва да се плати застраховката, а също и водата, газът, осветлението…
...
Осем и една, тик-так, тик-так, осем и една минута, хайде на училище, хайде на работа, бързо, осем и една! Ала никакви врати не се блъскаха, по килимите не отекваха меките стъпки на гумени обуща. Вън валеше дъжд. Метеорологическата кутия в предния двор тихичко напяваше: „Дъжд,. дъжд, отминавай! Дъждобрана не забравяй…“ Дъждът глухо барабанеше по покрива на запустялата къща.
...
Десет часа. Иззад завесата на дъжда се показа слънцето. Къщата се възправяше сама сред развалини и пепел. Това бе единствената оцеляла къща. Нощем разрушеният град излъчваше радиоактивно сияние, което можеше да се види от много мили наоколо.
Десет и петнадесет. Градинската пръскачка се завъртя, изхвърляйки нагоре златисти фонтани, които пълнеха свежия утринен въздух с бисерна роса. Водата се удряше в прозоречните стъкла, стичаше се по овъглената западна стена, чиято бяла боя беше съвсем изгоряла. Цялата западна фасада на къщата беше почерняла освен пет малки островчета. Тук — върху боята, се очертаваше фигура на мъж, който тика автоматична тревна косачка. Там — като на снимка, жена се е навела да бере цветя. Малко по-далеч — силуети, пирографирани сякаш на дърво в едно титаническо мигновение: малко момче с ръце издигнати нагоре, над него виси очертанието на подхвърлена топка; срещу момчето — едно момиченце, протегнало нагоре ръце да хване топката, която никога няма да падне.
Останали са само пет петна от боя — мъжът, жената, децата и топката. Всичко друго — тънък слой овъглен прах.
Тихият дъждец от пръскачката изпълваше градината с падащи светли искрици.
Колко добре тази къща бе опазила своя покой до този ден! Как предпазливо бе питала: „Кой е там? Парола!“ И не получила нужния отговор от самотните лисици и мяукащите котки, тя затваряше прозорците и спускаше щорите с ревността на стара мома, подтиквана от чувството за самосъхранение, граничещо с механическа психоза.
Тя, тоест къщата, изтръпваше при всеки шум. Докоснеше ли се някое врабче до прозореца, щорите силно изщракваха и уплашената птичка отлиташе надалеч! Никой, нито дори някоя птица не можеше да се приближи до къщата!
Къщата беше олтар с десет хиляди свещенослужители и прислужници — големи и малки; те служеха и прислужваха и в хор, и поотделно… Но боговете бяха изчезнали и религиозният обряд продължаваше безсмислено и безполезно.

...
Два и тридесет и пет.
От стените на вътрешния двор отскочиха маси за игра на карти. А картите като светкавичен душ се понесоха по местата си. Върху дъбови подставки се появиха коктейли „Мартини“ и сандвичи с яйца. Засвири музика.
Но масите останаха празни и картите — недокоснати.

...
Пет часа. Ваната се напълни с бистра топла вода. Шест, седем, осем часа. Съдовете за вечеря извършваха удивителни фокуси; в кабинета нещо щракна и върху металическата поставка срещу камината, където сега гореше приятен огън, изведнъж изникна запалена пура с шапчица от мека сива пепел. Тя пушеше и чакаше.
Девет часа. Скрити топлопроводи стопляха леглата — нощем тук ставаше хладно.
Девет и пет минути. От тавана на кабинета се обади глас:
— Мисис Маклилан, кое стихотворение искате да чуете тази вечер?
Къщата мълчеше. 
...
Огънят догаряше в каменната камина, пурата се превърна в купчина пепел и падна в пепелника. Празните кресла стояха едно срещу друго между безмълвните стени и музиката продължаваше да свири.
В десет часа къщата започна да умира.
Задуха силен вятър. Клонът на едно падащо дърво се блъсна в кухненския прозорец. Шише с течност за чистене на петна се разби върху горящата печка. В миг цялата стая бе обхваната от пламъци!
...
Къщата правеше опит да се спаси. Вратите плътно се затваряха, но прозорците се изпонапукаха от горещината и вятърът раздуха огъня.
Огънят със своите десетки милиарди сърдити искри се втурна с яростна безцеремонност от стая в стая и най-сетне се понесе нагоре по стълбището — къщата започна да отстъпва. От стените с писък наизлязоха суетливи водни плъхове, пръскаха наоколо вода и се връщаха тичешком за нови запаси. И стенните пръскачки заизливаха пороища изкуствен дъжд.
Ала късно. Някъде някаква помпа въздъхна тежко, сви рамене и замря. Престана дъждът, който се бореше с огъня. Изтече резервната вода, която през много-много дни бе пълнила ваните и мила съдовете.
...
Къщата изтръпна от ужас, потраквайки дъбовите си кости; оголеният й скелет се гърчеше сред горещината; инсталационните жици — нейните нерви — се оголиха, сякаш някой хирург бе одрал кожата й, за да накара червените вени и капиляри да потреперят в нажежения въздух. 
...
В последния миг, сред бученето на огнената лавина, все още можеше да се чуе хор от сподавени гласове, които продължаваха да съобщават колко е часът, да изпълняват музикални парчета, да помитат тревата в градинката с помощта на телеуправлявани косачки или в безумието си да поставят някой чадър пред и зад входната врата, която ту се отваряше, ту се затваряше — хиляди неща се случваха едновременно, като в някоя часовникарска работилница, където множество часовници един след друг трескаво отбелязват времето: миг на безумен хаос и все пак на някакво единство; песни, викове и последните мишки чистачки излитаха храбро от скривалището си, за да оберат и отнесат надалеч тази отвратителна пепел! А един глас с благородно пренебрежение към настъпилата суматоха високо рецитираше стихове в припламналия кабинет, докато не се превърнаха в пепел всички филмови ролки, разтопиха всички електропроводи и разпаднаха всички схеми.

Най-после огънят подкопа къщата, тя рухна на земята
, изхвърляйки нагоре фонтани от искри и дим.
В кухнята миг преди да се посипе огненият дъжд от главни и горящи греди, печката с главозамайваща скорост приготвяше закуска: десет дузини яйца, шест самуна препечен хляб, двадесет дузини беконови резенки — и всичко това погълна огънят, заставяйки свистящата печка да работи още по-трескаво, истерически!
Грохот. Покривът се строполи върху кухнята и гостната, гостната върху сутерена, сутеренът — върху избата. Хладилници, кресла, филмови ролки, кревати, електрически съоръжения — всичко рухна и се превърна в куп овъглени скелети.

Дим и тишина. Огромно количество дим.

На изток бавно се показа зората. Само една стена остана да стърчи сред развалините. И от тази стена говореше последният самотен глас; слънцето вече осветяваше димящите развалини, а гласът все повтаряше:
— Днес е пети август 2026 година, днес е пети август 2026 година, днес е…

Още по темата:

Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо Изкуство

Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо

Паскал Мерсие: Дали човек чете или не чете - това веднага се забелязва

Кен Киси: Лицата се разпиляват в мъглата като конфети Изкуство

Кен Киси: Лицата се разпиляват в мъглата като конфети

85 години от рождението на автора на епохалния роман „Полет над кукувиче гнездо"

Академия Музика приема нови кандидати Изкуство

Академия Музика приема нови кандидати

Специално музикално образование не е задължително!

Благодаря ти, Господи, за моя прекрасен живот! Изкуство

Благодаря ти, Господи, за моя прекрасен живот!

130 години от рождението на Агата Кристи

Честит юбилей - Антон Дончев на 90 години! Изкуство

Честит юбилей - Антон Дончев на 90 години!

„Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.” из „Време разделно”

Нови изисквания към филмите в борбата за Оскари от 2024 г. Изкуство

Нови изисквания към филмите в борбата за Оскари от 2024 г.

Академията задължава екипите да приемат хора от редки етноси, с физически увреждания и с всякаква сексуална ориентация

С единия крак съм в гроба и не желая да ми настъпват другия Изкуство

С единия крак съм в гроба и не желая да ми настъпват другия

50 години от смъртта на нобеловия лауреат - мъдреца Франсоа Мориак

Какъв е смисълът на любовта? Изкуство

Какъв е смисълът на любовта?

Покъртителната история за безкористната любов между Едит Пиаф и Тео Сарапо

Андрю Лойд Уебър изпробва оксфордската ваксина върху себе си Изкуство

Андрю Лойд Уебър изпробва оксфордската ваксина върху себе си

Каузата му е театрите, които сега загиват, да се напълнят отново безопасно за хората

Хърбърт Уелс: Всички ние имаме своите машини на времето Изкуство

Хърбърт Уелс: Всички ние имаме своите машини на времето

74 години без бащата на научната фантастика Хърбърт Уелс

Да изобразиш Христос с една линия Изкуство

Да изобразиш Христос с една линия

Френският гравьор Клод Мелан правил и лунна карта

Хубави лица имат хората със спокойна съвест Изкуство

Хубави лица имат хората със спокойна съвест

Отбелязваме годишнина от кончината на руския драматург Александър Солженицин

Новият албум на Поли Генова вече е на пазара Изкуство

Новият албум на Поли Генова вече е на пазара

Десетки родни звезди уважиха официалното представяне на албума на изпълнителката

Просто ми се иска да бъда спасителя в ръжта Изкуство

Просто ми се иска да бъда спасителя в ръжта

На 16 юли 1951 г. излиза най-известният роман на Дж. Селинджър