Подкрепете ни!




Изкуство22 август 2020

4-5 август 2026-а: Ще паднат тихи дъждове...

100 години от рождението на Рей Бредбъри

Той казва за себе си „Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“ 

На 22 август светът отбелязва 100 години от рождението на един мечтател с тънък усет за словесното изящество. Рей Бредбъри остава в историята на литературата  с "Вино от глухарчета", "Марсиански хроники", "451 градуса по Фаренхайт", "Смъртта е занимание самотно", както с най-нежните описания на лятото. И за август, който е като ликьор от круши и трябва да се отпива глътка по глътка. Августовските дни, казва Бредбъри, трябва да се сложат между страниците на книгата като картонче за отбелязване и да ги изтръсквате като жар оттам през студените ноемврийски дни. А знаете ли, че Бредбъри има текст за датите 4 и 5 август 2026 г. в "Август 2026. Ще паднат тихи дъждове" из "Марсиански хроники". Нека си припомним за апокалипсиса, както го виждаше великият фантаст. 

Във всекидневната говорещият часовник настойчиво запя: тик-так, седем часа, ставайте бързо, ставайте бързо, седем часа! — сякаш се страхуваше, че никой няма да го чуе. В утринната тишина къщата беше пуста. Часовникът продължаваше да пее, повтаряйки непрекъснато: седем и девет, време за закуска, седем и девет!

Кухненската печка дрезгаво въздъхна и изхвърли от нажежения си стомах осем идеално препечени филийки хляб, четири яйца на очи, шестнадесет парченца бекон, две чашки кафе и две чаши студено мляко.

— Днес в град Алендейл, щат Калифорния, е четвърти август, две хиляди двадесет и шеста година — произнесе друг глас от тавана на кухнята. Той повтори датата три пъти, за да се запомни по-добре. — Днес е рожденият ден на мистър Федърстоун. Годишнината от сватбата на Тилита. Трябва да се плати застраховката, а също и водата, газът, осветлението…
...
Осем и една, тик-так, тик-так, осем и една минута, хайде на училище, хайде на работа, бързо, осем и една! Ала никакви врати не се блъскаха, по килимите не отекваха меките стъпки на гумени обуща. Вън валеше дъжд. Метеорологическата кутия в предния двор тихичко напяваше: „Дъжд,. дъжд, отминавай! Дъждобрана не забравяй…“ Дъждът глухо барабанеше по покрива на запустялата къща.
...
Десет часа. Иззад завесата на дъжда се показа слънцето. Къщата се възправяше сама сред развалини и пепел. Това бе единствената оцеляла къща. Нощем разрушеният град излъчваше радиоактивно сияние, което можеше да се види от много мили наоколо.
Десет и петнадесет. Градинската пръскачка се завъртя, изхвърляйки нагоре златисти фонтани, които пълнеха свежия утринен въздух с бисерна роса. Водата се удряше в прозоречните стъкла, стичаше се по овъглената западна стена, чиято бяла боя беше съвсем изгоряла. Цялата западна фасада на къщата беше почерняла освен пет малки островчета. Тук — върху боята, се очертаваше фигура на мъж, който тика автоматична тревна косачка. Там — като на снимка, жена се е навела да бере цветя. Малко по-далеч — силуети, пирографирани сякаш на дърво в едно титаническо мигновение: малко момче с ръце издигнати нагоре, над него виси очертанието на подхвърлена топка; срещу момчето — едно момиченце, протегнало нагоре ръце да хване топката, която никога няма да падне.
Останали са само пет петна от боя — мъжът, жената, децата и топката. Всичко друго — тънък слой овъглен прах.
Тихият дъждец от пръскачката изпълваше градината с падащи светли искрици.
Колко добре тази къща бе опазила своя покой до този ден! Как предпазливо бе питала: „Кой е там? Парола!“ И не получила нужния отговор от самотните лисици и мяукащите котки, тя затваряше прозорците и спускаше щорите с ревността на стара мома, подтиквана от чувството за самосъхранение, граничещо с механическа психоза.
Тя, тоест къщата, изтръпваше при всеки шум. Докоснеше ли се някое врабче до прозореца, щорите силно изщракваха и уплашената птичка отлиташе надалеч! Никой, нито дори някоя птица не можеше да се приближи до къщата!
Къщата беше олтар с десет хиляди свещенослужители и прислужници — големи и малки; те служеха и прислужваха и в хор, и поотделно… Но боговете бяха изчезнали и религиозният обряд продължаваше безсмислено и безполезно.

...
Два и тридесет и пет.
От стените на вътрешния двор отскочиха маси за игра на карти. А картите като светкавичен душ се понесоха по местата си. Върху дъбови подставки се появиха коктейли „Мартини“ и сандвичи с яйца. Засвири музика.
Но масите останаха празни и картите — недокоснати.

...
Пет часа. Ваната се напълни с бистра топла вода. Шест, седем, осем часа. Съдовете за вечеря извършваха удивителни фокуси; в кабинета нещо щракна и върху металическата поставка срещу камината, където сега гореше приятен огън, изведнъж изникна запалена пура с шапчица от мека сива пепел. Тя пушеше и чакаше.
Девет часа. Скрити топлопроводи стопляха леглата — нощем тук ставаше хладно.
Девет и пет минути. От тавана на кабинета се обади глас:
— Мисис Маклилан, кое стихотворение искате да чуете тази вечер?
Къщата мълчеше. 
...
Огънят догаряше в каменната камина, пурата се превърна в купчина пепел и падна в пепелника. Празните кресла стояха едно срещу друго между безмълвните стени и музиката продължаваше да свири.
В десет часа къщата започна да умира.
Задуха силен вятър. Клонът на едно падащо дърво се блъсна в кухненския прозорец. Шише с течност за чистене на петна се разби върху горящата печка. В миг цялата стая бе обхваната от пламъци!
...
Къщата правеше опит да се спаси. Вратите плътно се затваряха, но прозорците се изпонапукаха от горещината и вятърът раздуха огъня.
Огънят със своите десетки милиарди сърдити искри се втурна с яростна безцеремонност от стая в стая и най-сетне се понесе нагоре по стълбището — къщата започна да отстъпва. От стените с писък наизлязоха суетливи водни плъхове, пръскаха наоколо вода и се връщаха тичешком за нови запаси. И стенните пръскачки заизливаха пороища изкуствен дъжд.
Ала късно. Някъде някаква помпа въздъхна тежко, сви рамене и замря. Престана дъждът, който се бореше с огъня. Изтече резервната вода, която през много-много дни бе пълнила ваните и мила съдовете.
...
Къщата изтръпна от ужас, потраквайки дъбовите си кости; оголеният й скелет се гърчеше сред горещината; инсталационните жици — нейните нерви — се оголиха, сякаш някой хирург бе одрал кожата й, за да накара червените вени и капиляри да потреперят в нажежения въздух. 
...
В последния миг, сред бученето на огнената лавина, все още можеше да се чуе хор от сподавени гласове, които продължаваха да съобщават колко е часът, да изпълняват музикални парчета, да помитат тревата в градинката с помощта на телеуправлявани косачки или в безумието си да поставят някой чадър пред и зад входната врата, която ту се отваряше, ту се затваряше — хиляди неща се случваха едновременно, като в някоя часовникарска работилница, където множество часовници един след друг трескаво отбелязват времето: миг на безумен хаос и все пак на някакво единство; песни, викове и последните мишки чистачки излитаха храбро от скривалището си, за да оберат и отнесат надалеч тази отвратителна пепел! А един глас с благородно пренебрежение към настъпилата суматоха високо рецитираше стихове в припламналия кабинет, докато не се превърнаха в пепел всички филмови ролки, разтопиха всички електропроводи и разпаднаха всички схеми.

Най-после огънят подкопа къщата, тя рухна на земята
, изхвърляйки нагоре фонтани от искри и дим.
В кухнята миг преди да се посипе огненият дъжд от главни и горящи греди, печката с главозамайваща скорост приготвяше закуска: десет дузини яйца, шест самуна препечен хляб, двадесет дузини беконови резенки — и всичко това погълна огънят, заставяйки свистящата печка да работи още по-трескаво, истерически!
Грохот. Покривът се строполи върху кухнята и гостната, гостната върху сутерена, сутеренът — върху избата. Хладилници, кресла, филмови ролки, кревати, електрически съоръжения — всичко рухна и се превърна в куп овъглени скелети.

Дим и тишина. Огромно количество дим.

На изток бавно се показа зората. Само една стена остана да стърчи сред развалините. И от тази стена говореше последният самотен глас; слънцето вече осветяваше димящите развалини, а гласът все повтаряше:
— Днес е пети август 2026 година, днес е пети август 2026 година, днес е…

Още по темата:

Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде Изкуство

Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде

Гео Милев: Българският народ стои пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване

Нас ще ни погуби свободата, която разрешаваме на другите и на себе си Изкуство

Нас ще ни погуби свободата, която разрешаваме на другите и на себе си

100 години от рождението на на един от най-големите следвоенни писатели - Фридрих Дюренмат

Спомен за Петя Дубарова - Невинна като детско своеволие Изкуство

Спомен за Петя Дубарова - Невинна като детско своеволие

След изненадващата й и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството

Уди Алън на 85! Изкуство

Уди Алън на 85!

Не стига, че няма Бог, ами я се опитай да намериш водопроводчик в почивен ден

Пандемията завзе и сериалите Изкуство

Пандемията завзе и сериалите

Създателят на This Is Us обяснява как коронавирусът и Black Lives Matter влизат с гръм и трясък в 5-и сезон

Хайде хапчета чудесни, никога да не порЕсна... Изкуство

Хайде хапчета чудесни, никога да не порЕсна...

На 14 ноември 1907 г. е родена най-нежната разказвачка на приказки Астрид Линдгрен

Най-страшното престава да бъде страшно, когато постоянно се повтаря Изкуство

Най-страшното престава да бъде страшно, когато постоянно се повтаря

Незабравими бисери от „Приказка без край" на Михаил Енде

Животът е като роял: бял клавиш, черен клавиш...капак Изкуство

Животът е като роял: бял клавиш, черен клавиш...капак

Михаил Жванецкий: Роденият да пълзи ще проникне навсякъде

Албер Камю: Който нищо не дава – няма нищо Изкуство

Албер Камю: Който нищо не дава – няма нищо

Важен въпрос е може ли човек да е щастлив и самотен?

„Винаги съм мразел този проклет Джеймс Бонд” Изкуство

„Винаги съм мразел този проклет Джеймс Бонд"

Отиде си Шон Конъри - една от легендите на киното от 20 век

Искам да живея като беден човек с пари Изкуство

Искам да живея като беден човек с пари

139 години от рождението на Пабло Пикасо

Ние не понасяме хора със същите недостатъци като нашите Изкуство

Ние не понасяме хора със същите недостатъци като нашите

Десетте най-често цитирани мисли от Оскар Уайлд