Петя Дубарова на 16 г., Източник: Дом-музей "Петя Дубарова", Бургас; автор: Елица Дубарова; снимката е възстановена от Адам Кюрден , Wikimedia Commons
Петя Дубарова (25 април 1962 г.- 4 декември 1979 г.) e изключително талантлива бургаска поетеса, която си отива от този свят по собствено желание, преди да е навършила 18 години. Тя избира хапчетата за сън, за да тръгне към отвъдното. През 1978 година участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа". По време на снимките в град Самоков, в дискотека в Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва страстно. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“.
Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да й пише. Поетесата го преживява много тежко. Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование. В предсмъртната й бележка пише:
„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА"
В една от последните си изповеди, записани в дневника й, поетесата пише:
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“
И още: „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…“
Нека си спомним за най-младата поетеса на България в деня, когато се отбелязват 46 години от смъртта й.
Посвещение
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка —
на теб — непознатия — смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми — властната — жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
Доброта
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!…
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!
Недосегната
Въздухът е чер като отрова,
мътен е и страшно ме души.
Вятърът — артист и стар, и ловък —
хвърля се от кестена плешив.
Бих желала в този миг да стъпвам
в пясък побелял от доброта
длани от морето да отдръпвам,
длани побелели от солта.
Искам като прах да побелея,
бяла като брезова кора,
в сенките добри да се прелея
и да бъда като тях добра.
Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо.
16.11.1975
