Д-р Владимир Сотиров: Тези спомени са от колективното несъзнавано

„Когато изключиш невъзможното, останалото, колкото и невероятно да е, трябва да е истината.“ Това са думите на най-известния детектив в историята – Шерлок Холмс. Неслучайно именно с тях започва нашият разказ в последния ни брой за деца, които говорят за минали животи. 

Какви са тези „спомени"? Прераждане, фантазии, привнесени или са връзка с акашови записи или с колективното несъзнавано? Много въпроси, на които повечето учени не само не търсят отговорите, но и смятат за прекалено езотерични или несериозни. Не така смята обаче психиатърът д-р Владимир Сотиров, който освен познанието, издига на пиедестал и вътрешния ни свят.

– Какви обяснения дава психологията за случаите, в които деца си „спомнят“ минали животи? Можем ли да ги тълкуваме като плод на богато въображение, като опит на детето да привлича внимание, или като отражение на несъзнавани психични процеси? 

– По-скоро последното, като същевременно то може да бъде пряко свързано и с първите две хипотези. Децата често използват символи и приказни, фантастични сюжети, чрез които пресъздават преживявания от несъзнаваното – личностното или колективното – и по този начин привличат вниманието на възрастните в опит за споделяне и реагиране. Все пак трябва да кажем, че това е относително слабо проучен феномен. Вероятно причината е, че психолозите рядко разглеждат подобно съдържание като специфично и различно от другите форми на въображаем опит. Сериозни научни изследвания се появяват едва от средата на XX век (първата академична публикация е от 1960 г.), а специалистите, които систематично го изследват, са малцина. Повечето проучвания са правени в общности от азиатския континент – култури, в които вярването в прераждането е широко разпространено.

– Най-често децата разказват подобни истории между 2 и 5 години, след което спомените избледняват. Какви особености на паметта в тази възраст обясняват това? 
– Това е възрастта, в която детето развива способност да разграничава себе си от другите и да се справя с вътрешни конфликти, отделяйки желания от действителност и външни правила. Тогава то вече може да предвижда последици от поведението си и да изгражда автобиографична памет. През този период детето вече е способно да си спомня за себе си, но тази представа е разпокъсана, с много празнини, които лесно могат да бъдат запълвани с фантазии.

Децата започват да разказват подобни истории след 2–3-годишна възраст, защото тогава вече могат – речта е достатъчно развита, за да им служи за себеизразяване. На 3–4 години детето може да разказва кратки истории и да подрежда събития последователно, макар и често да смесва реалност и въображение. Между 4 и 5 години разказите вече съдържат множество детайли за герои, места и събития, имат вътрешна свързаност и сюжет.

Смятам, че новородените и пеленачетата носят в себе си много по-интересни, дори драматични истории, които обаче не могат да разкажат поради неразвитата реч. Новороденото не обитава нашата действителност. За него тя е само един пласт от психичното пространство, който с развитието на сетивата постепенно измества архетипното. В началото детето живее основно в несъзнаваното, ръководено от инстинкти, нагони и примитивни емоции.

Тук често се цитира анекдотът за едно три- или четиригодишно момче, което нетърпеливо очаквало новороденото му братче да проговори. Когато майката го попитала защо, то отвърнало: „Искам да ми разкаже как изглеждаше Той, защото започвам да забравям“. Ясно е, че „Той“ означава Бог – връзка, която пеленачетата носят, но постепенно губят в процеса на порастването. Така всяко дете на личностно ниво възпроизвежда мита за изгонването от рая – преминаването от първичното единство към знанието, идентичността и отделеността. От гледна точка на психологията на развитието възрастта между 2 и 5 години е период на усилено оформяне на аза и на процеса на отделяне на индивидуалното съзнание.

– Каква е пряката връзка на детските „спомени за минали животи“ с това развитие? 
– Бих разглеждал тези преживявания като резултат от недостатъчно оформена граница между личното съзнание и съдържанията на несъзнаваното или като затруднение в процеса на отделяне. Такива проблеми могат да доведат до нахлуване на архетипни образи в съзнанието под формата на измислени образи и сюжети. Когато поведението на семейството и културната среда позволяват подобни тълкувания, тези фантазии лесно могат да бъдат представени като „спомени от минали животи“. Детето, дори и без да го осъзнава, е пропито с митовете и вярванията на общността. В моята практика бих възприел подобни разкази като покана за внимателно изследване на факторите от средата – кои възрастни отглеждат детето и най-вече как го правят.

– Има ли психологически критерии, по които може да се различи фантазия от спомен? 
Когато съзнанието е ясно, разграничението не е трудно – знаем например, че детето не е умирало, така както знаем, че не е летяло или не е бродило под земята, без да е нужно това да се доказва. Когато обаче съзнанието е замъглено – от силен афект, висока температура, изтощение, липса на сън – разграничението става трудно. Малките деца широко използват символното изразяване. Фантазията за собствена смърт може да отразява преживяван вътрешен разпад или трудност в укрепването на аза.

– Много от тези истории включват насилствена смърт, катастрофа или друг драматичен край. Защо децата често описват травматични преживявания, а не радостни сцени? 
– Историята на човечеството е белязана от страдание, а митове и легенди изобилстват с драматични сюжети. Ако приемем идеята на Юнг, че човек наследява съдържанията на колективното несъзнавано, не е изненадващо, че именно такива картини изплуват. Не е сигурно, че децата описват по-често отрицателни сцени – по-скоро те привличат вниманието на възрастните поради тревогата, която пораждат. Положителните сюжети рядко предизвикват такава реакция. В ранна възраст детето може да реагира на преживян травматичен опит чрез символичното му пресъздаване в приказна форма. Така то подава сигнал към възрастните за трудност. Затова драматичните истории никога не бива да бъдат подминавани с „то си измисля“.

– Между спомените и страховете често има връзка. Например дете, което разказва, че в миналия си живот се е удавило, има силен страх от вода. Как гледате на това – като израз на вътрешна тревожност или отражение на архетипни съдържания?
– И по двата начина. Преживяването на децата в сънищата им и фантазиите им е истинско психично преживяване и може да породи страх, макар самото събитие да не се е случило. Същевременно страхът от вода може да е символичен –да пресъздава страх от заливане от непоносими, застрашителни съдържания, особено при дете, преживяло насилие или неглижиране.

– Как психологията гледа на случаите, в които „споменът“ съвпада с белег или физическа особеност? 
– Като на съвпадения.

– Възможно ли е децата да преживяват универсални архетипни образи, които изглеждат като лична история? 
– За мен това е най-убедителното обяснение. Един от основните канали за проявление на архетипното, освен сънищата, е фантазията. Границата между въображаемо и реално при малките деца е размита. Колкото по-малко е детето, толкова по-естествено фантазното се вплита в реалността. Източникът на тези съдържания често е колективното несъзнавано. При възрастните, чиито азови функции са по-силни, подобни преживявания могат да се постигнат чрез отслабване на контрола – например в медитация, транс или чрез психеделици и религиозни ритуали.

– Възможно ли е феноменът да се обясни чрез криптомнезия – несъзнателно възпроизвеждане на чути истории? 
– Да, напълно възможно. Не би ме учудило, ако в живота на такова дете има възрастен – например баба, която разказва страшни истории от своя живот, или предания, чути още в нейното детство.

– Какво е значението на културните нагласи? 
– Огромно. Приказките, легендите и митовете, които заобикалят детето, постепенно се просмукват в него. Дете, израснало в култура, в която прераждането е част от мирогледа, естествено, ще тълкува фантазиите си през тази призма.

– Какво е най-здравословното поведение на родителите, ако детето започне да говори за минал живот? 
– Да наострят уши, за да чуят всичко, което детето споделя с тях. Да бъдат наблюдателни за признаци на насилие – от детегледач, възпитател или друго дете. И отново ще повторя: изобщо не би ме изненадало, ако в много от тези истории стои някоя добронамерена баба, която разказва на детето приказки от „минали животи“, включително от собствения си.

– Все пак вие вярвате ли, че децата могат да си „спомнят“ предишен живот?
– Нека да подчертая, че когато говорим за вярата в минали животи, говорим именно за вяра, по-точно за вярвания, които нямат научно доказателство. Изследователите на концепцията за миналия живот по същество са изследователи на вярата, както и на вътрешния свят на хората. А вътрешният свят на хората е необятен... Иначе лично аз вярвам в съществуването на Нищото. Дори се надявам на нищото след смъртта, на него се уповавам и вярата в него ми носи утеха. Защото нищото е липса на движение. Нищото е покой.