На хорото в Хага

„Когато си далече от всичко близко и познато, когато не можеш да си в България всеки път, когато ти се прииска, се налага да създадеш своя България там, където си“, казва Светлана. Общата история на трите българки започва преди няколко месеца, когато Робърт Коствиндер от общината в Хага ги свързва с идеята за една предизвикателна и свежа кауза. Координатор и организатор за различните етнически общности в Хага, Робърт решава да събере и спонсорира трите българки в организацията „Български клуб Лаак“ с цел сънародниците ни в града да могат да показват традициите си пред местните хора. Идеята е двете общности да се опознаят, холандците да опознаят една нова култура, а българите - да се чувстват по-добре далеч от родината си.

„Често холандците, с които сме общували, имат лошо мнение за българите като цяло - казва Веска, - мислят, че всички сме лентяи или крадци. Носи ни се лоша слава и заради телефонните кражби отпреди години“. Това прави интегрирането на българите още по-голямо предизвикателство... поне доскоро. Днес Светлана, Веска и Лина казват, че все повече холандци опознават и уважават нашите традиции. 

Трите се срещат благодарение на любовта си към народните танци. Стават част от клуба по народни танци в Хага, който съществува от 2011 г. Танцьорите от него представят българските традиции по начин, който може да бъде лесно приет от местното население и едновременно с това така, че да стоплят душата на всеки българин далече от родината.

Светлана, Веска и Лина успешно планират всеки следващ български празник, който да отбележат в Холандия. Оказва се, че в скромната по площ държава е по-лесно българската общност да се свърже и да изгради силна връзка, по-големите градове не са далеч един от друг, а пътуването е улеснено. Всяка от трите българки има различна история, а това, което е общо помежду им, е че гледат в една посока и имат общата цел: да запазят нашите традиции и фолклор и да не допуснат те да бъдат забравени. 

Светлана е в Холандия от 9 години. Има опит като акробат, а днес усърдно тренира народни танци въпреки натоварения си работен график. Всяка неделя групата се събира за репетиции, често по време на българските празници. „Последно на 13 май организирахме празник, отново със съдействието на Робърт, подпомогна ни общината в Хага. Празникът на розата се състоя по същото време, както в Казанлък. Беше в един парк, дойдоха около 100 човека - и българи, и холандци“. Холандците, прочели рекламите за събитието в големите супермаркети и проявили интерес. На събирането ги очаквал уъркшоп за изработване на картички на тема розите и такъв за български народни танци. „Така печелим доверието на местните и сме все по-добре приети. Когато опознаеш една култура, вече не се страхуваш от нея, нито гледаш с недоверие“, допълва Светлана.

Преди да дойде тук, тя е републикански шампион по акробатика цели 3 пъти – за 2001, 2004 и 2005 г. Две години по-късно обаче, през 2007 г. получава предложение да стане треньор в Гърция, където решава да опита нещо ново. След две успешни години заживява в Холандия. „Всичко се промени, когато през 2009 г. финансовата криза удари Гърция много силно и започнаха да затварят банки. Приятелят ми е грък, имахме познати гърци в Холандия и просто, без да мислим, се втурнахме натам. Тъй като акробатиката не е олимпийски спорт нямах големи шансове за развитие в България и просто реших да опитам нещо ново, пък каквото стане. А тук има български магазини, български училища… В Холандия не е трудно човек да се почувства у дома си, но най-ценно е да се създаде атмосферата на родното. Най-често го постигаме, когато се съберем и играем хора. На 3 март българско хоро се изви насред центъра на Хага. Бяха дошли хора от Амстердам, Ротердам и въпреки студеното време успяхме да почетем българския празник“. 

Веска е в Холандия от най-дълго време – 17 години. „Дойдох да работя за едно лято, при приятел, но това лято трае вече 17 години“, казва тя. Записва се в учителски институт с мечтата да преподава, но след като отива да работи уж за кратко в Холандия, така и не се връща. „Всяка година си казвах, че ми е последна. Даже се върнах веднъж, но само за 6 седмици. Вече имам деца и мисля само за тяхното бъдеще. А образованието наистина е добро, те са свикнали тук. Аз и семейството ми обичаме България, но не като държава, а като родина. С нетърпение чакаме всяка година лятната ваканция, за да си отидем, но пък после искаме да се върнем пак тук.“ Веска казва, че там, където са децата и семейството й, е нейният дом. Затова се появява нуждата да извика България при себе си, да е пълен домът й. Веска иска децата й да са с българско самосъзнание, затова събота и неделя те посещават българско училище. Такива има в Хага, Лайден и Амстердам. Тя не се отказва от мечтата си да бъде учител и днес е помощник-възпитател в българското неделно училище в Лайден. Събират се повече от 80 деца от предучилищна възраст до 11-и клас. Повечето родители пътуват всяка неделя, някои по повече от час в едната посока, само за да може детето им да се учи на български.

Лина е в Хага от 11 години и споделя, че когато група българи се съберат на някой традиционен празник, се заговарят и започват съвместни планове. Някои тръгват на народни танци, а българската църква в Хага е още едно място, където можеш да се запознаеш с хора от различни краища на България. „Няма да забравя как се събрахме почти 100 човека, българи и холандци, в зала за мероприятия и правехме мартеници. Едва се побрахме, имаше толкова много прави хора. Една жена беше пътувала от Амстердам до Хага само за да си припомни какво е усещането от българската традиция. Не беше правила мартеници повече от 10 години, толкова беше развълнувана“. После българите се заемат да закичват случайни минувачи с направените мартеници, обяснявайки за този стар обичай. Нерядко попадат и на сънародници. „И със сигурност не трябва да се срамуваме от това, че сме българи, а да се гордеем. Миналата година на мултикултурен парад в Хага българските представители спечелиха първото място, а по традиция тази година първенците трябва да поведат целия парад“, разказва тя. 

Някои хора успяват да носят България със себе си, където и да отидат: чрез народните танци, чрез родните традиции като правенето на мартеници. България е нещо повече от територия, тя е памет и почит към древните традиции, уважение към предците. Понякога ни го припомнят най-добре хората, които са далеч от нея...