¡Buen Camino!

Коя съм аз? Каква е целта ми? Мога ли да постигна баланс и мир? Да, възможно е, знам го. Случва се, докато пътувам... Точната дума не е пътуване, а пътешествие. В сегашния забързан свят се пътува, като за 10 дни се обикалят 20 държави, десетки музеи, забележителности, красоти. След такава ваканция се връщам по-уморена, представите ми за местата и хората се преплитат тотално, точно какъвто е светът в момента... Вместо да намеря себе си, забравям коя съм. Затова миналото лято си казах: Тръгвам пеш, не искам коли, претъпкано метро, не искам да бързам! Ще поема по пътя към Сантяго, познат на всички като Камино. Един от големите древни пътища на християнските поклонници, веднага след тези към Рим и Йерусалим.

Краят

на земята

Свети Яков, един от най-приближените апостоли на Иисус, разнася словото Божие от Йерусалим чак до Финистере (от латински - finis terrae – край на земята), където започва Атлантическият океан. Връщайки се към светите земи, св. Яков е заловен и екзекутиран. Последователите му решават да скрият тялото му обратно там, където е проповядвал – на края на света. Останките му попадат в пещера близо до Финистере. 

През IX век овчарят Пелайо вижда изпод земята странна светлина. Мълвата  стига бързо до краля Алфонсо II, който изпраща хора. Те откриват пещерата, а по средата ѝ мраморна колона, от която излизат лъчите. На мястото е издигнат параклис, дал началото на град Сантяго де Компостела. 

Според легендите св. Яков се явява на много хора след смъртта си. Той е символ на възкресение и кураж. Затова през вековете безброй поклонници тръгват по стъпките му, отъпквайки маршрутите до Сантяго. В миналото се ориентирали главно по звездите, смята се, че маршрутът от малкото френско селце Сен Жан Пие де Порт е отражение на Млечния път.

В началото можели да си позволят пътуването предимно богати хора, мнозина изгубили живота си от болести и разбойнически нападения. И в наше време като че ли всяка година има по нещо, напомнящо за опасностите – аз „уцелвам" годината на дървениците. Опасна гад, която живее в матраците, но може да се пресели в раницата и да я отнесеш до дома. Идеята не ми харесва, затова си купувам спрей и всяка вечер, където и да отседна, пъхам раницата в найлонова торба, за да я предпазя. 

След мюсюлманското нашествие в Европа Сантяго е градът, с който започва Реконкистата и затова става символ на нова Испания. В катедралата му има изображение на св. Яков, който потъпква мюсюлманите. От уважение към различната вяра днес то е покрито с цветя. 

През двете световни войни поклонничеството замира, за да изживее своя бум с началото на 70-те години и до днес. 

Креденциал

Маршрутите са различни, тръгват от Португалия, Германия, Полша, от Мадрид, по северното крайбрежие на Испания. За оригинален обаче се смята този от Сен Жан Пие де Порт. Мнозина тръгват пеш от Испания, Франция, дори Германия, защото истинският поклонник върви още от дома си. Разбира се, аз няма как да поема от „Симеоновско шосе" и всичко започва с нискотарифен полет (за около 70 евро) до Мадрид. Оттам с рейс (22 евро) продължавам към Памплона. Пътят е 5 часа и от прозореца тук-таме виждам по някой пилигрим с раница и туристически бастун. Ура! Има и други като мен. 

Последното пътуване е до Сен Жан и въпреки че е само 80 км, отнема около два часа. Във френското селце се насочвам към центъра за пилигрими и си купувам „поклоннически паспорт", така наречения креденциал. В него по пътя се събират печати, които удостоверяват, че наистина съм проходила всички точки. 

В миналото креденциалът носел различни преимущества, намаляване на данъците, а и днес някои ресторанти по пътя предлагат намаления. Окачвам на раницата си черупка от мида – знак, че вече съм пилигрим. Традицията е останала от ранните поклонници като доказателство, че са стигнали океана, откъдето вземали черупката и като сувенир за близките. Сега тази роля изпълнява удостоверение на латински, че си изминал целия път. Всъщност дори и да извървиш само последните 100 км (или 200 с колело), можеш да получиш сертификат, затова в края на Камино потокът от поклонници видимо нараства. Този вариант е добър, ако няма как да си осигуриш 30 почивни дни. 

Много испанци извървяват маршрута на части, всяка година според дните отпуска, които им се полагат. За щастие аз имам 25 свободни дни, малко по-малко от необходимото, но се надявам да успея. 

Който

бърза, бърка

И ето ме вече - правя първите крачки. Черупка от мида виси на раницата, креденциалът е в джоба, а напред са толкова много неизвестни. Знам, че нямам много време, и бързам, бързам, припряно ми е... В резултат на третия ден ми се подува глезенът и се налага да спра. Седя на една поляна и си казвам: достатъчно. От днес повече няма да бързам, ако ще и да не успея.

Тогава започва истинското пътуване, с внимание към света около мен, към чудесата. Това не е състезание, не е важно да стигна първа, а да стигна. Така че съветът ми е: отделете повече от 30 дни. По-добре да имате ден-два за почивка, за да останете някъде, където много ви харесва, за цял ден или още по-добре - да прекарате повече време с многобройните нови приятели по пътя.

И с Него. Бог е навсякъде, но тук неговата помощ и присъствие се усеща осезателно. Не само в безбройните катедрали, културни и религиозни паметници, от които затаявам дъх - творчество и размах в името Господне с готическите скулптури, тавани и фрески. Невероятна красота, усърдие и търпение, стил и украси, за които сетивата ми не са подготвени, не мога да си поема дъх. Катедралата в Бургос е огромно бижу, необятно за сетивата. Къщите на Гауди в Леон и Асторга, римски стени, цитаделата в Памплона и още много манастири и паметници напомнят, че човечеството е способно да изгради чудеса. 

Бог е и в срещите, и в отношението на местните, и в природните невероятни картини. Ако в живота твърдим, че случайности няма, тук веригата от навързаности и символи е удебелена десетократно. Главата се изпразва от стреса, сърцето се отваря, умът се успокоява и вдишвам духа Божи с всяка крачка. 

Съвършена 

машина

Скоро ме облива страхотна радост, че единствената ми работа днес, вчера, утре, вдругиден и в следващите 25 дни е да ходя. Тази работа я върша добре. Няма нужда да мисля какво имам да правя, на кого да се обадя, просто вървя и посрещам с отворени обятия приключенията всеки миг. Вечер съм с най-прекрасното усещане за добре свършена работа. Първите дни тялото се противи, колене, глезени  се подуват. Трябва да се пие много вода, защото иначе започват възпаления на сухожилията. 

Слушам тялото си, все пак е единственото, което имам, и след първата седмица усещам благодарност и възторг от работата на Всевишния. От кал е направил съвършена машина – свиква бързо с ритъма, който ѝ подавам – само за няколко дни се нагажда и на климата, и на храната, и на 30-35 км ходене, след като цяла година стои седнало в офис. Тялото ми е бързо, силно и много здраво... след 10-ия ден имам усещането, че мога да вървя вечно. Вече разбирам как някои изминават дори 3000 км и повече. 

Оригиналният маршрут, по който вървя, е прекрасен – има планини и необятни поля, малки селца и големи градове, прекрасни катедрали и музеи, пустош... всичко! Пътят е обозначен с жълти стрелки, затова карти и пътеводители почти не са необходими. Трябва ти само списък със селищата, с местата за спане и на колко километра са едно от друго. Това е. Следвам стрелките и си мисля - защо и в живота няма знаци, които да ми показват вярната посока.

Случайно попадам на меса в малка църква. Не говоря испански, но разбирам. Пасторът нарича този маршрут символ и отражение на реалния живот. В началото през Пиренеите, както и при всяко начало, човек е изпълнен със смелост и огромен ентусиазъм. Има изкачвания и слизания, всичко е зелено и интересно, радостта от поетия път е голяма. По нагорнището е по-трудно. Постепенно се навлиза в Испания, в Баската държава и Навара – богат и красив район.

 

Тук в края на юли попадам на празненствата за Сан Фермин - небезизвестните гонитби с бикове по тесните улички на Памплона. Цяла седмица се яде и пие на корем, денонощно. Всички носят на врата си червена кърпа в знак на солидарност със страдащия светец Фермин. 

Винена

чешма

След Естрея започва областта Риоха – лозарски район. Посреща ме с фонтан на виното – чешма, от която тече вино. Безплатно! Всеки може да си налее и да опита, а от съвестта му зависи дали ще налее цяла туба, или само ще вкуси вълшебния еликсир.

 

Започват безкрайни лозя, млечножълти поля, през които притичват любопитни сърни, равнини, малки селца... Жегата започва да става непоносима. Първоначалният ентусиазъм е заместен от умора, болки в краката, мазоли. Изискват се упоритост и воля, за да продължа да вървя. 

Всяка вечер, като пристигна в хостела, почиствам или, както там казват, „зашивам" мазолите. Без тях не може – всички ги имат. Пробива се с игла и конец, който се прокарва през мехура и остава вътре, за да изтича течността. Слага се малко йод и на сутринта мазолът е сух и не боли. Една вечер съм толкова уморена, че нямам сили да си измия лицето, камо ли да си зашия мазолите. Някакво момче ми казва, че трябва да го направя. „Утре, сега ще спя" – отвръщам. „Аз ще ти ги оправя, не се тревожи." Нямам сили да се възпротивя, докато спя, той ги зашива, почиства. Повече не се срещаме, за да му благодаря. Но пък след няколко дни аз се погрижвам за краката на напълно непознат.

Занизват се прекрасни градове: Лос Аркос, Логроньо, Нахера, всеки със свои исторически паметници, природни красоти и легенди. Малки селца, всяко със свои особености и история. Много от тях ми приличат на декор от филм, защото обикновено влизам по време на сиестата. Страхотно испанско изобретение - заради непоносимата жега между 13 и 17 ч животът замира, всички си почиват. Посрещат ме къщи, цветя, църква, но като стопкадър – няма хора. В едно от селата, Гранон – малко, с нищо неотличаващо се на пръв поглед от останалите, селяните са си измислили прекрасен ритуал. Поклонниците приготвят каквото имат за готвене и го носят в местната хлебопекарна. Там гозбите се изпичат, но за да си ги вземем, трябва да подготвим малко представление. Така хората от селото всяка вечер имат безплатен спектакъл. 

Торбалан

Сутрин ставам в 4,30-5 часа, за да избегна жегата. Правя си и нощна разходка на пълнолуние, пристигам в 3 през нощта в едно селище и спя пред входа на църквата – чувствам се като в Средновековието. Стигам Атапуерка, там са открити останките на може би първите европейци. От тях археолозите знаят, че заселниците на континента са били и канибали. Там е открита и може би най-старата човешка челюст.

След селото се издига огромен метален кръст, който в тъмната утрин на незалязлата луна е призрачен, обграден от спирали бели камъни, направени от минаващите хора. Развиделява се и сутрин е хладно. Асфалт, прашни пътища, горски пътеки, камънак. След 10 километра индустриална зона стигам Бургос. Там хората отиват на работа, други участват в демонстрации, трети пият сутрешно кафе, а аз приличам на далечен от цивилизацията торбалан – раница, тояжка, омазана съм с крем против слънце и увита със забрадка, но на никого не му прави впечатление.  

Един от най-красивите градове в Испания ме приветства такава, каквато съм. Разкрива ми уникалната си катедрала, манастира „Де Лас Хуелгас", арката, цветните си сгради, пълните с туристи улички, прекрасния речен парк. В града отдалече си личи кой е поклонник и кой - не, дори и да е без раница. Издава ги походката – всички пилигрими крачат странно, чепато, почти комично заради мазоли и болежки.

Месина

Ден след ден вървя между 25 и 35 км – и разбирам, че колкото и всеки ден да прилича на предишния, всеки е уникален. Случва се да пея с цяло гърло, да си говоря сама с орлите, да си рецитирам поезия. Поне веднъж всеки плаче... катарзисът не подминава никого.

Стига се до средата на пътя, наричана месина. 17 километра без нищо – вода, храна, сянка, хора. Струва ми се, че няма да пристигна никога, целта става много далечна, губя усещане за време. Главата се изпразва и просто вървя, доверявам се на жълтите стрелки, които сочат само напред. Имам цел, дори и сега да ми се струва непостижима. В живота именно ежедневните едни и същи проблеми, монотонността ме кара да се отказвам, а не бива.

Оставам сама със себе си и много време за подреждане. Така най-често намирам отговори на многобройните проблеми от истинския живот. С всяка крачка се уча на постоянство, на дълго търпение. Понякога, плувнала в пот, насред нивя без нито едно дърво за сянка, си казвам: защо тръгнах, защо си причинявам това, докато моите приятели са се изпружили на плажа с биричка в ръка.

Тогава попадам на Минхо – кореец, който за трети път минава Камино. Викам си - не е добре това момче. Защо бе, Минчо? – му казвам на шега. „Като стигнеш Сантяго, ще разбереш." Така и става. 

Не се отказвам. Вървя, вървя и пътят от вчера е като този утре. Областта Кастилия и Леон е с най-монотонен пейзаж, но и най-много исторически и културни паметници в Испания. В Леон – прекрасна катедрала и малки площадчета с накипрени баби, които обсъждат кризата, и мъже, които се смеят силно, докато пият сервеса, красиви млади хора и безброй цветя по прозорците. В Асторга – няма нещо, което да не заслужава да се снима, общината, часовникът, паркът. Епископалният палат – построен от Гауди през 1887 г., днес е музей на Камино с безброй реликви и ръкописи. На входа къса билетите жена, която се казва... Камино.

Всяко село е направило свой паметник, посветен на поклонниците – огромно разнообразие и полет на фантазията.

Любовта

Попадам на проповед на един францискански монах – веднага ме спечели, защото прилича много на любимия ми учител Коко Азарян. Влизаме всички в църквата и той ни пита искаме ли да занесем у дома мира, който постигаме по пътя към Сантяго. Всички казваме: да. И той пита: „Кое според вас е символът на християнската вяра?". Всички отговарят - разпятието, кръстът, само аз казвам: любовта.

„Щом е разпятието, кой иска да го разпнем и кой обича да бъде разпнат? Любовта е единствената сила на християнството. Затова, както тук поздравявате с отворена ръка, така и в живота отворете ръцете към хората и дори някой да ви дразни, вместо да му ръмжите, дайте му кураж!", казва ни монахът.

Просто и ясно! Религия, така свързана с живота. Не отнесена проповед, а връзка между вяра и живот. Мирът в нас се съхранява, като изразяваме любов към ближния – лесно е, но невинаги си го позволяваме. 

Искам

Галисия

Най-сетне навлизам в последната, най-красива област - Галисия. Като награда за постоянството, което съм проявила. Да, може и да ръми, но такава е Галисия – красива и влажна. След ужасните жеги това си е награда. Вървя сред прекрасни зелени поля, покрай анимационни къщички със сламени покриви и вековни гори. Пейзажът се сменя непрекъснато и мозъкът е щастлив. Има нужда от разнообразие и след дългите преходи в нищото отново ме обхваща първоначалният ентусиазъм. Но вече самата аз съм различна – много по-отворена, много по-спокойна, много по-близо до целта. 

Изживяванията стават все по-интензивни, новите приятелства – по-силни, превръщат се в обич и почти не искам да стигам Сантяго, защото знам, че постигането на целта е край на нещо. Там ще свърши ваканцията, ще свърши мирът, който намерих, ще се разделим с прекрасните хора, с които ходя всеки ден...

Краят на началото

Сантяго - попадам сред радостта на приятелите ми от пътя, които също са пристигнали. Някои по чорапи, захвърлят обувките от радост. Влизам в града и ме  посрещат гайдите, типични и за Галисия. У дома съм! - така се чувствам, лежа на плочките пред църквата и съм благодарна. Едно съм с хората, с града, с Бога, с Вселената. Благодаря и се снимам. Прегръщам  другите „оцелели" - приятели или просто хора, с които само съм се разминавала. Дори такива, които за пръв път виждам.

„Оцелели" не е преувеличение - има хора, които са изгубили живота си по пътя – за това свидетелстват множеството гробове. Други са спрени от болест или проблем. Цяла седмица бях вървяла с едно момиче, което пред очите ми разбра, че носи дете и трябва да се върне у дома. 

Пристигането в Сантяго е символичен край. В катедралата виждам гроба на св. Яков, прегръщам статуята му и благодаря за закрилата. Откъм римската фасада на сградата са изписани алфа и омега - началото и краят, но в обратен ред. Защото този край е началото на един нов път в мир със себе си и Него. И този път е безкраен, вечен. Най-запалените пилигрими стигат до Финистере. Там, до фара, на залез изгарям една от малкото оцелели дрехи, като символ, че оставям греховете и се освобождавам от тежестта им. Завинаги.