От мястото на трагедията

Точно преди година унищожително земетресение удари Непал и причини ужасяващи разрушения. Неотдавна оттам се завърна фотографът Олоф Ярлбро, добре познат на читателите на Списание 8 от публикацията в брой 9/2010 и редица други новини, свързани с интересните му експедиции. Помолихме го да разкаже още за видяното в тази изтерзана страна и животът там. Ето какво сподели Олоф.

Когато капитанът съобщава, че се приземяваме, аз се залепвам за прозореца и започвам да търся следи от земетресението. Докато самолетът бавно се снишава към слънчевия град, в лабиринта от сгради на Катманду е наистина трудно да се види разликата.

 

Тъкмо бях в Непал, когато получих информация за земетресението. Веднага опитах да се свържа с моите приятели и техните семейства, за да се уверя, че са невредими, но телефонните връзки бяха лоши. 

11,36 ч, 25 април 2015 г. Едно от най-тежките земетресения в историята на Непал разтърси страната със 7,8 по скалата на Рихтер и бе последвано от 430 труса. 9000 изгубиха живота си, милиони останаха в лишения. Голяма част от историческите храмове бяха напълно разрушени. Мнозина вещаеха, че след земетресението мусонните дъждове ще довеят и епидемия от холера. Именно това се бе случило 10 месеца след унищожаващото земетресение в Хаити през 2010 г., когато болестта зарази 700 000 хаитяни и уби 9000. 

Непал обаче успя да се справи. Холерата там бе чест гост, много хора имаха имунитет за разлика от Хаити, където болестта беше изчезнала за десетилетия. Любопитен факт е, че за епидемията в Хаити бяха обвинени спасителите на ООН, дошли от Непал, тъй като отпадъчните води от корабите им бяха изтекли в река Атрибонит, а тестовете показаха, че регистрираната бактерия беше сходна с тази, позната от азиатската страна. 

Ето защо имам смесени чувства, когато слизам от самолета в ранната пролет на 2016-а и това се запазва докато минавам през паспортния контрол и митническите опашки на летището. 

Непал е страна, която посещавах редовно в края на 90-те. Дългата гражданска война между 1996 и 2006 г. повлия зле на туризма и на износа на страната. Когато туризмът най-накрая отново започна да процъфтява, Непал беше разтърсен от опустошителното земетресение в областта Горка. 

Моят стар приятел Накул ме посреща на летището. Бързо натъпквам сака и фотографското си оборудване във високопроходимото возило и потегляме по хаотичните пътища на Катманду. От летището до центъра на града се мяркат тук-там малки следи от земетресението. Изглежда е надвиснал и проблем с недостига на дизел, бензин и газ - за да си зареди колата, човек може да чака на опашка половин ден, а това допринася за процъфтяването на черния пазар за горива. Но Накул ми обяснява, че сега е по-добре, отколкото преди няколко месеца, когато е трябвало да стоиш два дни, за да си напълниш резервоара. 

Друг належащ проблем е снабдяването с ток. Само няколко часа електроенергия на ден карат ресторантите и хотелите да си купуват големи дизелови генератори, което е довело до увеличаване на търсенето на изкопаеми горива. Ето защо въздухът в Катманду е толкова замърсен, както никога преди. Липсата на чиста вода от години е проблем, а в бързорастящия Катманду Световната здравна организация изчислява, че 60 тона битови отпадъчни води от тоалетни и мивки се изхвърлят ежедневно в реките. Мръсната вода потича надолу по теченията към малките общности, чийто единствен източник на живителната течност е реката. Някои благотворителни организации са се опитвали да разрешат проблема със сондажни кладенци, но към днешна дата 37% от населението на Непал няма достъп до канализация, а 2/3 все още живеят без тоалетна. Земетресението е влошило положението допълнително и е разрушило част от тръбите, които са били стари и в лошо състояние. 

Накул ми разказва за ситуацията тук, докато шофьорът натиска клаксона и псува друг водач, който е блокирал тясната улица: „Точно сега имаме 601 лидери в Непал. Демокрацията е в целия си блясък, но може би изглежда прекалено толкова много хора да са на власт в малка страна като нашата. И с всички тези лидерски семейства, роднини и приятели, които искат да се показват...". 

Накул прави жест с ръка и шофьорът рязко натиска спирачките, сякаш пикап, пълен с пилешки клетки, е изскочил пред нас. Накул сменя темата и споменава, че ресторантът „Нангло" на „Кинг Роуд" е затворен. Беше един от най-добрите ресторанти в Катманду, не беше туристически, а място за местни бизнесмени, дипломати, чужденци, дори фотографи и журналисти, които сядаха на покрива, за да изпият по някоя студена бира след тежкия работен ден. 

След земетресението Непал получава 4,1 милиарда щатски долара за възстановянане, но само 25% от тези пари са били използвани, обяснява Накул, докато шофьорът набира скорост по тънкия асфалт. Водачът ми въздъхва и стиска ръката си, а после се усмихва: „Но пък жилищният пазар процъфтява!" В Непал властва истински оптимизъм, който никога не спира да ме озадачава и може би това е една от причините, които винаги ме връщат тук. 

Когато пристигам в хотела, където по принцип отсядам, персоналът ме приветства щастливо, както всеки път. Не си спомням хотела толкова празен, откакто крал Гианедра беше на власт и почти всеки ден имаше протести по улиците. Никакви групи катерачи не се виждат, а е сезонът на алпинизма, точно преди мусонните ветрове. Вместо това хотелът е потънал в мъртвешка тишина, а когато се качвам по стълбите към старата ми стая, се вглеждам в снимките от различни експедиции, които висят по стените. Стари фотографии на сбръчкани лица, гледащи щастливо към камерата. Има го дори Нелсън Мандела като част от южноафриканската експедиция, отсядала в хотела. 

На следващия ден съм в едно селце, само на няколко часа път с мотоциклет нагоре в планината, с мъж на име Ягурт. Областта Гюзел в Лалипур беше силно разлюляна от земетресението. Ягурт е политик, но също така е от Гюзел, и кара по този път към планините поне веднъж в седмицата. Като политик, той е движещ фактор в борбата с природното бедствие, участвал е както в изграждането на временни къщи, така и в разширяването на запасите от чиста вода. Тук е много по-различно от интензивния и хаотичен Катманду... 

Контрастът е невероятен, особено когато пътуваш по малък черен път, бавно нагоре по масивната планина, минавайки край множество малки къщи. След час сме толкова високо, че човек може да види долината, простираща се ниско в далечината. Ягурт поздравява почти всеки, когото срещнем, явно не е просто някакъв си важен човек в областта, а наистина изглежда популярен. Спираме пред разрушена къща, една жена се приближава към нас и ни казва, че това е домът ѝ и сега живее под ламаринен навес надолу по пътя. 

Традиционните планински къщи в Непал се строят от дървени греди, камъни и глина. Пазят топло през зимата и хладно през лятото, но в никакъв случаи не са пригодени за земетресение. След още един час път пристигаме в селцето Мейн Данда. Отдалеч му личи, че е е претърпяло тежък удар от земетресението. 

В средното училище „Шрии Гюзел" по-старите сгради са сринати, само временните ламаринени бараки и бамбуковите къщички са възстановени и 200 ученици могат да продължат да се учат да четат, пишат и броят. Имат и достъп до чиста питейна вода, нещо, което не може да се приеме за даденост в Непал. Както и в много други села, панорамата е прекрасна и спира дъха. На един от склоновете виждам едно семейство да си строи нова къща.

 

След земетресението търсенето на тухли се увеличава драстично. Ето защо около долината стотици фабрики произвеждат строителния материал с пълен капацитет. Тези заводи от години са доста критикувани от медиите, от неправителствените организации и властите. Тук детският труд е по-скоро правило, отколкото изключение, а черният дим, идващ от комините, допринася за мръсния въздух в Катманду. Въпреки всички критики, правителството така и не забранява присъствието на фабриките в долината. Противоречивата индустрия процъфтява след земетресението и сред хилядите работници и техните семейства, установили се край фабриките, има много деца. 

Работниците обитават временни тухлени постройки, не по-големи от 2 квадратни метра. Живеят, спят и готвят вътре. В района пиенето на вода е лукс, всеки ден хората се нуждаят от поне час, за да отидат да си я набавят. При това тя нерядко е замърсена и работниците могат да се разболеят - стомашните проблеми са ежедневие. Заприказвам се с Нараян - шофьор на камион, който работи за тухлената фабрика в Киртипур.

„Земетресението разруши дома ми на няколко километра извън долината. Сега този подслон е всичко, което ми остана - на мен, на жена ми и на децата ми. Как да си построя къща с 6000 рупии (50 евро - б.а.) месечна заплата? Как да плащам училището на дъщеря ми?" - говори ми той със сълзи на очите. 

 

В началото на 2000 г. имах „база“ в Бактапур - малка стая и кухня на няколко минути пеша от центъра. През нощта се случваха случайни престрелки между армията и маоистите партизани, но на сутринта цивилната война сякаш изчезваше. Сергиите за чай и уличните пазари си бяха на мястото, както обикновено. Единственото, което напомняше за войната, бяха някое тяло, случайно изхвърлено от реката, или печалните викове на близките. Но въпреки всичко чувството винаги беше, сякаш гражданската война е далеч за разлика от другите градове в Непал. 

Така и сега, след земетресението, със загубите и разрушенията, жителите имат невероятната сила да преодолеят трудностите, пред които са изправени. Една от тях са инфекциите, причинени от замърсена вода - в Бактапур комбинацията от чисти източници и канализация е рядка. Диарията все още е честа причина за детската смъртност, която все пак се е понижила наполовина между 2000 и 2010 г. благодарение на образованието по лична хигиена. Предишните огнища на холера в Непал са започнали точно в тези области и не е малко вероятно проблемът да пламне отново. 

Мой приятел организира среща с група местни бизнесмени в ресторант в долен Бактапур. Мястото предлага различни ястия от пилешко и биволско. Храната е пикантна, поднесена с много люти чушки, характерни за непалската кухня. След няколко глинени бурканчета с ориз, бира и весело настроение вече не искам да започвам с притискащите въпроси за земетресението. Оставям разговорът да продължи от само себе си. Повечето непалци не искат да говорят за земетресението, а по-скоро за практическите решения, които трябва да бъдат взети - как да върнат туристите, къде да намерят нови бизнес идеи и така нататък…

Може би силата на непалците се крие в техния прагматизъм и оптимизъм. Вместо да бъдат опустошени след тоталното бедствие, да очакват решение от правителството или от някой друг, те се борят с проблемите си сами. 

Превод: Марина Тодорова